С голямо удоволствие искаме да ви представим съживяването на нашата рубрика First Look, в която ще публикуваме и занапред откъси от предстоящи на българския пазар издания. Първото ни попълнение от тази нова епоха е разбира се не друго, а Заклеващия на Брандън Сандерсън, дългоочакваната трета книга от Летописите на светлината на бурята. Специални благодарности на Artline Studios за съдействието, а книгата, чиято премиера предстои на 14.11.2017, можете да си поръчате директно от техния сайт. Приятно четене!

 

ШЕСТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Ешонаи често казваше на сестра си, че е сигурна, че отвъд хълма отсреща има нещо прекрасно. И един ден, тя беше прехвърлила хълма и беше открила от другата му страна човеци.

Винаги си ги бе представяла такива, каквито ги описваха в песните: като тъмни, безформени чудовища. Вместо това се оказаха чудесни, необичайни създания. Речта им беше лишена от какъвто и да било различим ритъм. Носеха дрехи, по-ярки от черупки, но телата им не можеха да си създадат собствена броня. Така се ужасяваха от бурите, че се криеха в затворени приспособления, дори когато пътуваха.

Най-забележителното бе онова, че имаха само една форма.

Отначало предположи, че човеците са забравили формите си – така, както и Слушачите някога. Това породи моментално чувство за близост помежду им.

Сега, месеци по-късно, Ешонаи пееше мелодията на възхищението, докато помагаше с разтоварването на барабаните от фургона. Бяха пропътували дълго разстояние, за да видят родната земя на човеците, и всяка стъпка я оставяше все по-дълбоко впечатлена. Преживяването кулминира тук – в невероятния град Колинар и великолепния му дворец.

Подобният на пещера док за разтоварване от западната страна на двореца бе толкова обширен, че бе приютил двеста Слушачи, след като бяха пристигнали, а още не беше пълен. Повечето Слушачи нямаше да имат възможността да присъстват на пиршеството горе – където щеше да се сключи клетвеното съглашение между двата им народа, – но алетите все пак се бяха погрижили да нагостят с цели камари храна и питиета онези, които щяха да останат тук.

Тя слезе от фургона и огледа високия таван на дока за разтоварване, като си затананика мелодията на въодушевлението. Когато бе казала на Венли, че е решена да картографира света, си бе представяла, че ще открие дива природа – каньони и хълмове, гори и лаити, обрасли с растения и пълни с живот. А всъщност, всичко това я беше чакало през цялото това време – точно отвъд хоризонта.

А с него – и още Слушачи.

Когато Ешонаи видя човеците за пръв път, бе забелязала малките Слушачи, които ги придружаваха. Злочесто племе, принудено да остане постоянно в димна форма.

Ешонаи предположи, че човеците се грижат за горките същества без песни.

О, колко невинни бяха онези първи срещи.

Поробените Слушачи не представляваха някакво малко племе, а бяха огромен народ. А човеците не се бяха грижили за тях.

Човеците ги притежаваха.

Групата парши, както ги наричаха, се бяха скупчили малко встрани от пръстена работници на Ешонаи.

– Все искат да дойдат да помагат – изпя Гитгет в ритъма на любопитството и поклати глава, а рубините в брадата му пробляснаха в тон с ярките червени нюанси на кожата му. – Мъничките безритмени искат да се навъртат около нас. Усещат, че нещо не е наред с умовете им, казвам ти.

Ешонаи му подаде един барабан от дъното на фургона и също затананика любопитно. Скочи на земята и се приближи към групата парши.

– Помощта ви не е необходима – изпя тя в ритъма на мира и разпери ръце. – Предпочитаме да разтоварим барабаните сами.

Лишените от песен вдигнаха към нея мътни, безизразни очи.

– Вървете – изпя тя с мелодията на молбата и махна с ръка към близката трапеза, където Слушачите и човеците-прислужници се смееха заедно, независимо от езиковата бариера. Човеците пляскаха в такт със старите песни, които Слушачите бяха подели. – Забавлявайте се.

Неколцина от паршите погледнаха към песните и наклониха глави, но не помръднаха.

– Няма да стане – изпя Брианлия в ритъма на скептичността, като опря ръце на барабана пред себе си. – Те просто не могат и да си представят какво е да живееш. Те са само собственост, която други купуват и продават.

Ешонаи не знаеше какво да мисли за тази идея. Роби? Клейд, единият от Петимата, бе отишъл при робовладелците в Колинар и бе купил един човек, за да провери дали наистина е възможно. Дори не беше купил парш; имало беше и един алет за продан. Паршите явно бяха скъпи и се считаха за висококачествена стока. Обясниха това на Слушачите, сякаш очакваха това да ги накара да се почувстват горди.

Тя си затананика любопитно и кимна настрани, вдигнала поглед към останалите. Гитгет се усмихна, запя в ритъма на мира и ѝ махна с ръка да тръгва. Останалите вече бяха свикнали с навика ѝ да се запилява нанякъде посред работа. Не беше като да е ненадеждна… Е, може и да беше така, но поне можеше да се разчита, че тя ще бъде такава.

Независимо от това, така или иначе скоро щяха да я очакват на празненството на краля; тя беше един от Слушачите, които бяха усвоили монотонния човешки език най-добре. Удаваше ѝ се естествено, което беше предимство – така си беше спечелила мястото в това пътешествие, – но и проблем. Способността ѝ да говори човешки език я правеше важна, а на важните не можеше да се позволи да изчезват, за да проучват далечни страни.

Излезе от товарния отсек и пое нагоре по стълбището към същинския дворец, като се опитваше да погълне с поглед изкусните украси, изяществото, същинското чудо, което представляваше тази сграда. Красива и ужасна. Хора, които други купуваха и продаваха, поддържаха всичко чисто, но това ли беше предпоставката, която даваше на човеците възможността да създават такива велики произведения като издълбаните в колоните статуи или шарките, с които беше инкрустиран мраморният под? Подминаваше войници, облекли металните си черупки. Самата Ешонаи не носеше броня в момента; бе приела своята работна, а не бойна форма, тъй като харесваше лекотата ѝ.

Човеците нямаха избор. Не бяха загубили останалите си форми, както тя бе предположила в първия момент; те имаха само една. Винаги съчетали любовната, работната и бойната си форма в едно. Чувствата им си личаха по изражението на лицата им много повече, отколкото у Слушачите. О, сънародниците на Ешонаи наистина се усмихваха, смееха се, плачеха. Но не като тези алети.

Долното ниво на двореца се състоеше от множество коридори и галерии, осветени от блещукащата светлина на внимателно обработени скъпоценни камъни.

Високо над главата ѝ висяха полилеи – счупени слънца, които хвърляха лъчите си навсякъде. Може би простият изглед на човешките тела – обикновената кожа, оцветена в различни оттенъци на бежовото – бе поредната причина, поради която те се стремяха да украсяват всичко – от дрехите си до колоните, покрай които вървеше в момента.

„Бихме ли могли да създадем нещо подобно?“, запита се тя, като пееше възхитено. „Ако успеехме да приемем форма, подходяща за създаване на изкуство?“.

Горните етажи на двореца приличаха на тунели. Тесни каменни коридори, зали като бункери, издълбани направо в някой планински склон. Ешонаи продължи да върви към банкетната зала, за да провери дали нямат нужда от нея, но току спираше, за да надзърта в стаите. Бяха ѝ казали, че може да обикаля свободно, ако пожелае – че дворецът е на нейно разположение, като се изключат онези негови помещения, пред които пазеха стражи.

Подмина една стая с картини на всяка стена, после – една с легло и други мебели. Зад следващата врата имаше закрит нужник с течаща вода – чудесия, която тя още не разбираше.

Хвърли бърз поглед в поне десетина стаи. Стига да пристигнеше на кралското празненство навреме за музиката, Клейд и останалите от Петимата нямаше да се оплачат от нея. Също като останалите, и те вече бяха свикнали с привичките ѝ. Вечно имаше навик да се отнася нанякъде, да надзърта и ровичка къде ли не…

А нима това беше кралят? Ешонаи застина пред поредната открехната врата, зад която се откриваше пищно обзаведена стая с дебел червен килим и лавици книги, които опасваха всички стени. Толкова много знания просто си стояха тук, небрежно изоставени от всички. И нещо още по-изумително – самият крал Гавилар се бе изправил и сочеше към нещо на масата, заобиколен от още петима души: двама офицера, две жени в дълги рокли и един старец с роба.

Защо Гавилар не беше на пиршеството? Защо пред вратата не пазеха стражи? Ешонаи запя мелодията на безпокойството и се отдръпна от вратата, но не навреме – една от жените побутна крал Гавилар по ръката и посочи към нея. Ешонаи затвори вратата. Ритъмът на безпокойството отекваше като ударите на чук в главата ѝ.

Миг по-късно, от помещението пристъпи един висок мъж в униформа.

– Кралят желае да разговаря с теб, паршенди.

Тя си придаде объркано изражение.

– Сър? Думи? – Не се преструвай, че не разбираш – каза войникът. – Ти си една от преводачките. Влез. Не си направила нищо лошо.

Тя го последва в стаята. Продължаваше да трепери и да си тананика тревожно.

– Благодаря, Меридас – каза Гавилар. – Оставете ни насаме за момент, ако обичате.

Всички останали напуснаха помещението един по един, като оставиха Ешонаи да пее мелодията на успокоението сама пред вратата, и то – високо, макар че човеците нямаше да разберат какво означава.

– Ешонаи – заговори кралят, – има нещо, което искам да ти покажа.

Той знаеше името ѝ? Тя пристъпи по-навътре в малката, топла стая, обвила ръце плътно около тялото си. Не разбираше този човек. И не само заради чуждоземската му, мъртвешки монотонна реч. Не само поради факта, че не можеше да разгадае какви чувства се таят зад съчетанието от бойна и любовна форма, което виждаше.

Този мъж я объркваше повече от всеки друг човек. Защо им бе предложил такова изгодно клетвено съглашение? В началото изглеждаше, че става въпрос просто за спогодба между съжителстващи племена. Но това беше преди да дойде тук и да види града и алетските армии. Нейният народ някога също бе разполагал с огромни градове и внушителни армии. Беше им известно от песните.

Но това е било отдавна. Сега представляваха само оцеляла частица от един вече изгубен народ. Предатели, които бяха загърбили боговете си, за да бъдат свободни. Този мъж беше в състояние да смаже Слушачите. Преди предполагаха, че Вълшебните оръжия – оръжията, чието съществуване бяха крили от хората, – ще са достатъчни да ги защитят. Но тя вече бе видяла над десет Вълшебни остриета и Вълшебни брони у алетите.

Защо ѝ се усмихваше така? Какво криеше в себе си, като не пееше в ритъм, който да я успокои? – Седни, Ешонаи – подкани я кралят. – Не се плаши, малка съгледвачке. Отдавна искам да говоря с теб. Вещината, с която усвои нашия език, е единствена по рода си! Тя се настани на един от столовете, а Гавилар се наведе и извади нещо от една малка торбичка. От него се излъчваше червеното сияние на Светлината на Бурята – изящно оформено съчетание от метал и скъпоценни камъни.

– Знаеш ли какво е това? – попита я той, като го побутна внимателно към нея.

– Не, Ваше Величество.

– Това е нещо, което ние наричаме „фабриал“ – устройство, което се захранва със Светлина на Бурята. Това произвежда топлина. Съвсем мъничко е, за съжаление. Съпругата ми е уверена, че учените ѝ ще успеят да създадат такъв, който да е в състояние да отоплява цяла стая. Не би ли било прекрасно? Край със задушливия дим от огнищата.

Предметът ѝ изглеждаше някак безжизнен, но не го каза на глас. Запя мелодията на хвалебствието, за да се почувства той доволен, че ѝ е разказал за това, и му го върна.

– Разгледай го по-отблизо – каза крал Гавилар. – Вгледай се по-надълбоко.

Виждаш ли какво се движи във вътрешността му? Това е духче. Така работи устройството.

„Хванато в капан, като скъпоценно ядро“, помисли си тя и затананика възхитено. „Създали са устройства, които имитират начина, по който ние прилагаме формите?“. Човеците бяха способни на толкова много неща, въпреки ограниченията си! – Пропастните чудовища не са ваши богове, нали? – продължи кралят.

– Какво? – попита тя и поде мелодията на скептичността. – Защо питате? Какъв странен обрат в разговора.

– О, просто нещо, което обмислям напоследък – отговори кралят и си взе пак фабриала. – Офицерите ми се смятат за толкова по-добри от вас и вярват, че ви познават отлично. Мислят, че сте диваци – но допускат огромна грешка. Вие не сте диваци. Вие сте анклав от спомени. Прозорец към миналото.

Той се наведе напред. Светлината от рубина се процеждаше между пръстите му.

– Трябва да предадеш съобщение от мое име на вашите водачи, Петимата. Ти си близка с тях, а аз съм под наблюдение. Нуждая се от помощта им, за да постигна нещо.

Тя затананика обезпокоено.

– Хайде, хайде – продължи той. – Ще ви помогна, Ешонаи. Знаеше ли, че открих начин да върна боговете ви? „Не“, помисли си тя и запя ужасено. „Не…“.

– Моите предци – обясни кралят, вдигнал фабриала във въздуха, – първи се научили как могат да хванат духче в скъпоценен камък. А ако разполагаш с наистина специален камък, можеш да плениш дори божество.

– Ваше Височество – каза тя, като събра смелост и взе дланта му в своите ръце.

Той не усещаше мелодиите. Не знаеше. – Моля ви. Ние вече не се прекланяме пред онези богове. Загърбихме ги, изоставихме ги.

– О, но това е за ваше добро, а и за наше – отвърна той и се изправи. – Живеем без чест, защото вашите божества са онези, които са ни донесли нашите. Без тях, ние нямаме никаква сила. Този свят е обречен, Ешонаи! Хванат в капана на един монотонен, безжизнен преход.

Той вдигна поглед към тавана и добави: – Ще ги обединим. Но имаме нужда от някаква заплаха. Само опасността може да ги обедини.

– Какво… – запя тя в ритъма на безпокойството. – Какво искате да кажете? – Поробените ни парши някога бяха като вас. След това, обаче, им отнехме способността да променят формата си. Постигнахме го, като пленихме духче.

Едно древно духче от ключово значение – отвърна той и я погледна. В зелените му очи грееха пламъчета. – Вече съм ставал свидетел как този процес може да бъде задействан в обратна посока. Нова буря, която да накара скритите Вестители да се покажат. Нова война.

– Безумие – отговори тя и стана на крака. – Боговете ни се опитаха да ви унищожат.

– Древните думи трябва да бъдат произнесени отново.

– Не можете…

Гласът ѝ заглъхна, когато забеляза за първи път картата, разгърната върху близката маса. Беше голяма и изобразяваше земи, обрамчени от океани – а уменията, които бяха вложени в изготвянето ѝ, караха собствените ѝ опити да изглеждат жалки.

Тя се изправи и пристъпи към масата, зяпнала, а в ума ѝ отекваше ритъмът на възхищението. „Това е просто великолепно.“ Дори масивните полилеи и скулптурите по стените не можеха да се сравняват с картата. Тя представляваше съчетание на знание и красота, споени в едно.

– Мислех, че ще се зарадваш да разбереш, че сме ваши съюзници в стремежа да възродим боговете ви – каза Гавилар, а тя почти долови мелодията на укора в монотонната му реч. – Твърдиш, че се боите от тях, но защо да се боите от онова, което ви е дало живот? Народът ми трябва да бъде обединен, а аз се нуждая от империя, която няма да потъне в разпри, когато си отида.

– Значи целта ви е война? – Целта ми е да сложа край на нещо, което така и не довършихме. Моите хора са били Сияйни някога, а вашата култура, на паршите, е процъфтявала. Кому е от полза този мрачен, сив свят, в който моят народ е разкъсван от непрекъснати междуособици, без пътеводна светлина, която да го изведе в бъдещето, а твоят народ наподобява стадо ходещи трупове? Тя върна погледа си към картата.

– Къде… къде се намират Пустите равнини? В този район ли? – Жестът ти обхваща цял Натанатан, Ешонаи! Пустите равнини са тук – каза той и посочи едно място, не много по-голямо от нокътя на палеца му, въпреки факта, че картата беше колкото цялата маса.

Това постави нещата в нова, ужасяваща перспектива. Това ли беше светът? Тя бе смятала, че с пътуването си до Колинар са прекосили почти целите земи до океана. Как не ѝ бяха показали това по-рано! Усети как краката ѝ поддават под нея и запя мелодията на скръбта. Отпусна се пак на стола, неспособна да остане права.

„Толкова огромен.“ Гавилар извади нещо от джоба си. Сфера? Бе тъмна, но едновременно с това някак си сияеше. Сякаш… около нея се простираше черна аура; фантомна светлина, която не беше светлина. С едва забележими виолетови оттенъци. Сякаш засмукваше светлината около себе си.

Той остави сферата на масата пред нея.

– Занеси я на Петимата и им предай онова, което току-що ти обясних. Призови ги да си припомнят какво е представлявал народът ви някога. Събудете се, Ешонаи.

Той я потупа по рамото, после излезе от стаята. Тя остана втренчена в страховитата светлина. Позна какво представлява от песните, които бе слушала. Формите на мощта бяха свързани с тъмната светлина – светлината на краля на боговете.

Тя грабна сферата от масата и се втурна навън на бегом.

След като подредиха барабаните, Ешонаи настоя да се присъедини към тях.

Това щеше да ѝ помогне да разсее безпокойството си. Свиреше в такт с мелодията в главата си, като удряше, колкото сила има, и се опитваше с всеки следващ такт да отпъди по-далеч нещата, които кралят ѝ беше казал.

И нещата, които току-що беше направила.

Петимата седяха на височайшата маса, а остатъците от последното блюдо на пиршеството си стояха пред тях, недоядени.

„Смята да върне боговете ни“, бе казала тя на Петимата.

Затвори очи. Съсредоточи се върху такта.

„Може да го направи. Знае толкова много.“ Яростният ритъм пулсираше в самата ѝ душа.

„Трябва да направим нещо.“ Робът на Клейд беше убиец. Клейд твърдеше, че някакъв глас – който следвал ритмите – го е отвел при този мъж, и че когато го притиснал, той признал с какво се е занимавал. Явно и Венли бе присъствала, макар че Ешонаи не бе виждала сестра си от доста по-рано на същия ден.

След оживено обсъждане на въпроса, Петимата се бяха съгласили, че новината е знак за това какво трябва да предприемат. Много отдавна, Слушачите бяха събрали куража да приемат димна форма, за да избягат от боговете си. Бяха търсили свободата, независимо от нейната цена.

Цената, която щеше да им се наложи да платят, за да съхранят свободата си и занапред, беше висока.

Тя продължаваше да свири на барабаните. Да усеща всеки такт в ритъма. Ридаеше тихо, без да вдига поглед, когато непознатият убиец – облечен в белите дрехи, които му бе намерил Клейд, – напусна помещението. Беше гласувала заедно с останалите относно задачата му.

„Усети спокойствието на музиката“, напомни си тя. Точно както обичаше да казва майка ѝ. „Търси ритмите. Търси песните.“ Съпротивляваше се, докато останалите я отвеждаха. Ридаеше, задето се разделя с музиката. Ридаеше за народа си, който може би щеше да бъде изтребен вследствие на постъпката им тази вечер. Ридаеше за света, който може би никога нямаше да разбере какво бяха направили за него Слушачите.

Ридаеше за краля, за чиято смърт беше дала и своя глас.

Ритъмът на барабаните около нея заглъхна и последните тонове на умиращата музика отекнаха по коридорите.