То – Стивън Кинг

Дори за читател, който далеч не познава щателно творчество на Стивън Кинг (като мен), е лесно да съобрази, че To е знаков проект – съдейки по мястото в популярната култура, което книгата си е спечелила, по направата ѝ, но дори и само заради стряскащия ѝ обем. За нея се твърди, както от автора, така и от критици и коментатори, че е своего рода вододел в кариерата на Кинг. В периода на написването ѝ той от сравнително скоро е литературната суперзвезда, която доминира литературния пазар и до днес, и съответно може да си позволи много по-голяма творческа свобода. Освен това, самият той казва в свои интервюта, че с тази книга се е стремял да отгърне нова страница в кариерата си, като изтощи докрай мотива за чудовищата и за детството, малко или много за да ги „изхвърли от системата си“ (собствените му деца в този момент навлизат в такава възраст, че Кинг вече предпочита да намали фокуса върху детските протагонисти в книгите си). И въпреки че уж първоначално идеята за То се е родила от желанието за модерен разказ на историята за трола под моста, в крайна сметка в този текст бива вложено толкова много, че той се превръща не просто във вододел, но и в организиращ възел за творчеството му.

То впечатлява не само с обема и с богатството на съдържание, но и със структурата и амбицията си, с тематичната си сложност. Историята изобщо не е толкова комплексна („деца се борят срещу страховито чудовище в малък американски град“), но пък е прокарана през сюжет, който се навива многократно около себе си и я изкривява по най-неочаквани начини. Тази почти грандоманска усложненост е както силата, така и слабостта на романа. Текстът е едно почти невъзможно противоречие, сам достоен за почетното местоимение „То“. Двойният разказ за Неудачниците през 1958-ма и 1985-а година, прекъсван, отклоняван, поясняван и обогатяван от множество интерлюдии и допълнителни малки истории, набира скорост бавно и тежко, добива фокус чак във втората половината на книгата и завършва напълно преплетен със самия себе си. На места романът нацелва нужната алхимия и уверено се пресяга към литературните висини (и към онази митична титла: „Големия американски роман“), на други преплитането води до оплитане и леко нескопосано препъване, до повтаряемост, липса на прецизност и прекалена сантименталност. Кинг не е нито Фокнър, нито Мелвил или Хоторн, но по някакъв странен и далечен начин То напомня на тези и други отгласи в американската литературна традиция, и макар да не е лишен от сериозни дефекти, романът застава високо както в кариерата на създателя си, така и в общия съвременен литературен пейзаж.

Темите в сърцевината на То са не една и две, сякаш далеч повече, отколкото тази история би могла да понесе в хронологичния си, линеен образ, пръснат на парченца в мозайката на действителния роман. Детството, приятелството, порастването и паметта неотклонно присъстват в текста, докато читателят събира тези парченца и сглабя смисъл от тях, а помежду им се пораждат множество отсенки, които им придават дълбочина, а тук-таме и фалшивина. Седмината Неудачници – като деца и като възрастни – са чудесни образи, и тук Кинг показва отново най-силната си писателска страна, а именно способността да описва чисто човешки ситуации и отношението им към цялостната история. Проклятията на детството (и отраженията им в бъдещето), които ги преследват до един, са пресъздадени с отличен усет за пулса на живия живот (ретроспективно, страшно ми се ще да бях прочел книгата едни петнадесет-двадесет години по-рано; мисля, че щях изцяло да се изгубя в Дери и сред главните герои). Едновременно с това върху текста тегне едно често уморително единогласие и многословност, които се бият с почти плашещата способност на Кинг да улавя усещането за място и време.

Измисленото градче Дери е описано надълбоко и нашироко, вероятно до голяма степен защото Кинг е описал по някакъв начин и собственото си детство. Самият той казва пък, че Дери до голяма степен е съществуващият град Бангор, където се премества заедно със семейството си като част от проекта по написване на То. Историите, митологията, фолклорът на Дери са до такава степен разклонени и наситени, че истинският първообраз фигуративно тупти изпод страниците (някои от разказите в книгата действително са вдъхновени от истински събития, като например хомофобското убийство на Ейдриън Мелън). Дери е едновременно обживян от героите, документиран в интерлюдиите, обозрян от разказвача; градчето в Мейн носи онова възплътно и изключително американско усещане за място, което се пропива в текста и прелива към читателя и собственото му ежедневие. Но Кинг е уловил не по-зле и усещането за време, при това в множество измерения. То носи отчетливото усещане за летен роман, и по-скоро за онова много Бредбъриево меланхолично лято, което вече е свършило, но отказва да си отиде. Освен това То е роман, който сякаш е най-подходящ за четене в юношеството; но пък някои от сцените с възрастните герои са прицелени именно към порасналите. То е и до голяма степен роман за историята, за конкретния исторически момент, но и за миналото време, видяно от наблюдателницата на настоящето. В плътта на историята два отделни периода оживяват с характерния за тях цайтгайст и уж небрежно вметнати социо-културни особености. Без да попадат във фокуса на разказа, всичките тези проблематики присъстват настойчиво в текста: трудностите пред американската работническа класа, тежкият расизъм, хомофобията, домашното и училищното насилие, СПИН, романтизирането на отминалите ценности и т.н. Може би призмата, през която Кинг ги показва, не винаги е възможно най-прецизна или полезна (особено от гледна точка на настоящето), но самото им присъствие прави романа много по-правдив и въвличащ, а и в крайна сметка изпълва със смисъл цялостната му форма.

На фона на многото силни страни, единозвучието в различните негови части като че ли е най-тежкият му проблем. Многообразието от ситуации, иначе автентично въобразени и внимателно наблюдавани, съсредоточени върху интересни и плътни герои, по една или друга причина е разказано през единствен глас. Това не е провал от страна на Кинг да улови гласовете на отделните герои на страницата и да ги направи различни, а напротив – явно е съвсем преднамерено решение, тъй като гласът на разказвача категорично не е гласът на нито един от тях. Този полу-всезнаещ глас вечно прескача назад-напред в хронологията на романа, както и настрани в повествователното пространство, отклонявайки разказа по различни тангенти, безспорно важни сюжетни елементи. Този подход би могъл да бъде лесно защитен, с оглед на сложната задача по събирането на разнообразните нишки, но такава защита е мързелива, защото тези нишки можеха да бъдат събрани и по друг, по-непосредствен и правдив начин. Всеки от главните и важните второстепенни герои можеше да получи изцяло собствен глас и ограничена гледна точка, а вметките и заплитанията, дело на онзи вдигнат нависоко в небето Автор, можеха да се промъкнат през цепнатините на текста; дори самата метафизика на романа (и изобщо на метавселената в творбите на Кинг) го позволява по сравнително естествен начин. Не случайно най-обтегнатите и истински страшни сцени в книгата са именно онези, в които авторът се е удържал най-много от това да привлича вниманието към себе си. От друга страна, Кинг често си позволява по подобен начин да сочи към себе си и дори да се вмъква като герой (дали имплицитно, дали съвсем буквално). Обичайна концепция при него е и тази за двойниците – както хора, така и светове, и версии на собствените му произведения, които живеят собствени животи в различни реалности. Така че читатели като мен могат да се утешават, че съществува версия на То, разказана по онзи полифоничен начин, който би превърнал книгата в шедьовър във всеки смисъл на думата – в нея всяка от гледните точки е уникална сплав от уют и клаустрофобичен кошмар, а всички заедно пасват в общия пъзел не само структурно и сюжетно, но и тонално.

В една от сцените, в които Кинг най-ясно се само-манифестира в текста, неговото алтер-его, писателят Бил Денброу, се усъмнява в историята на порасналия Бен Ханском: „Това не ми звучи като нещо, което дете би казало.“ Бен му отвръща, че онези деца от Дери са преминали през твърде много, за да останат нормални. Писателят у Бил размишлява в продължение на няколко мига и в крайна сметка се съгласява. Само че децата в То често наистина не звучат съвсем убедително. В действията си и в нещата, които им се случват, образите им са убедителни, но в мислите и репликите, в честите им избухвания в смях – далеч не винаги. Мога отново да посоча натрапливия автор, който не им дава собствен глас, но е налице и друго обяснение, а именно, че в някакъв смисъл това не са точно техните мисли и думи. По-скоро това са преразказаните им диалози и вътрешни монолози – от възрастните или от разказвача, – а целият роман е всъщност опит за възвръщане на паметта и спомена, макар и последният да е украсен и изкривен във времето. То е колкото художествено правдив разказ за измислено американско градче, толкова и такъв за силата на колективното въображение. Може би тази леща за четене е твърде щедра към романа, но пък тя го прави далеч по-интересен. Защото иначе излиза, че текстът съвсем на сериозно представя детството като едно безвъзвратно изгубено състояние, което качествено превъзхожда зрелостта в екзистенциален и морален план, а подобна меланхолия е колкото невярна, толкова и вредна.

Ако обаче четем То като роман за загубата на невинността и за порастването и промяната – както в добрия, така и в лошия ѝ аспект, – историята придобива далеч по-голяма целеустременост. Тогава нагънатостта на текста е мотивирана не само от писателските съображения за поддържане на съспенса, но и от естеството на пропастта между детското и зрялото съзнание; и още по-важно – от опита за прекосяването ѝ. Колективната загуба на памет у шестимата Неудачници, напуснали Дери, що се отнася до свръхестествените събития от 1958-ма, може и да е причинена от То, но в действителност психологическият процес не е твърде различен от това, което се случва като резултат от далеч по-лесно обясними травматични обстоятелства. Самият Кинг в своя мемоар/книга-за-занаята, За писането, разказва как в продължение на години е бил изтрил от съзнанието си смъртта на негов близък приятел от детските години, премазан от влак. По същата логика, романът е едно колективно припомняне на неназовимите/неназованите неща, с които всички тези седем деца се сблъскват, за да пораснат (или просто за да оцелеят): сексуалното пробуждане и загубата на девствеността, наднорменото тегло, тормоза в училище, насилието у дома, прекомерната родителска закрила и т.н. Ужасът от тази промяна и от необходимото ѝ преодоляване, както и от безличната, неумолима и нехаеща сила на заобикалящия свят (бил той физически, социален, исторически) – онова неназовимо „то“, което всеки е опипвал на крайчеца на съзнанието си, – е далеч по-силен от елементарния страх от свръхестественото и точно това знание позволява на Кинг да стряска истински – бавно, постепенно и трайно.

По продължение на тази логика, чудовището на романа, самото То, е отражение на тези процеси  и дремещи в тъканта на света структури. Да, То е конкретно свръхестествено създание със собствени инстинкти и сили, които формират облика му, но не по-слабо го формират хората, които служат за негова плячка. Жителите на Дери, „хранилката“ на То, по силата на човешката си природа и руслото на историята, в която са вплетени, оказват също толкова силно влияние върху чуждоземното същество, каквото оказва и То върху тях. Общество и чудовище се превръщат в огледални образи, самоподхранващи се цикли на дискриминация и насилие, на сюблимиране на травми в психологическата и в историческата памет, които се отразяват в бруталните проявления на То и в маските, които То навлича върху себе си. В даден момент от книгата един от героите разсъждава за естеството на властта и за нейния постоянно изменящ се, адаптивен характер, сравнявайки я с чудовищния враг. В крайна сметка в заключителната част на книгата се оказва, че при все цялата мощ на това космологично зло, в сърцевината си то е по-скоро един тривиален механизъм за мимикрия (идея, която Кинг ще засегне и в своя фентъзи магнум опус Тъмната кула); истинският ужас, струящ от него, се дължи на човешките взаимоотношения, които То експлоатира инстинктивно и почти на сляпо.

То стои както вън от човешкия свят, така и вътре в него, но и на самата сюблимна граница между човешкото и свръхестественото. Това всепроникване и невъзможност да бъде посочена истинската ядка на злото е сякаш най-страшното измерение на романа. Стивън Кинг, уверен съм изцяло несъзнателно, облича в попкултурните одежди на хоръра известната мисъл на бащата на пост-структурализма Жак Дерида – че нищо не съществува извън контекста. Това важи и за То, чиято повествователна логика интуитивно разчита изцяло на това прозрение (интересно би било да се помисли и цялостно за навиците на Кинг да деконструира световете си, докато едновременно с това строи мостове между тях и различните им итерации). Реалностите, които То призовава като отражение на съзнанията на жертвите си, са манифестации на тези контексти; затова и победата над То може да дойде единствено през осмислянето на тези мрежи от обстоятелства, и то от колективното им осмисляне и преработването им в споделеното въображение. Историята на Неудачниците като деца в крайна сметка е техният собствен разказ, който превръща слабостите им в обща сила – и им позволява да пораснат. Намирането на спомена за тази свръхсила в лабиринта на паметта – силата да бъдат заедно и да обръщат историите на света в собствена полза, в името на доброто – пък е битката, която водят като възрастни. Прочетен по този начин, романът на Кинг е не само увлекателна хорър история, но и сериозен размисъл върху психиката, морала, личната и историческата отговорност, върху нуждата да не забравяме, защото дори когато злото е външна за човека сила, ние сме тези, които първи го каним да влезе в нас.