Мечтаят ли роботите за електроовце?

Мечтаят ли роботите за електроовце заслужено е сред най-популярните, ако не и най-популярният роман на Филип Дик. Разбираемо стечение на обстоятелствата, предвид статуса на вдъхновения от него Беглец по острието на Ридли Скот. Има обаче и друга причина – този роман на Дик е сред най-достъпните, не защото присъщата за автора концептуална дълбочина и метафизични каламбури са по някакъв начин притъпени или разводнени (напротив), а заради чудесната постройка на произведението. Тук Филип Дик не е на границата на познавателните си способности, където реалността се разтваря почти изцяло и последните отблясъци от нея се пречупват фрактално в безброй вселени, но за сметка на това може би е на границата на способностите си на романист. Мечтаят ли роботите за електроовце е сред най-добре структурираните сюжетно романи на Дик; доколкото това би могло да бъде счетено дори като относителен минус по отношение на точно този писател, друго негово постижение е главният герой, Рик Декард – един от по-убедителните герои в творчеството му.

Историята накратко. В бъдещето, какъвто най-често е случаят в книгите на Дик, Земята се е превърнала в тежко за пребиваване място, в следствие на световната война, сложила край на всички войни, или може би просто сложила край. Повечето хора са емигрирали към колониите в Слънчевата система, където животът е станал възможен благодарение на труда на андроидите – човекоподобни роботи, способни да устоят на непосилни за нас условия. С разработката на все по-напреднали андроиди, интелектуалните възможности на човешките слуги естествено ги отвеждат към желание за бунт. Поради това, времетраенето на изкуствения им живот е ограничен до само няколко години, а пребиваването им на Земята е забранено. За изтребването (или пенсионирането) на нелегалните бегълци на планетата майка се грижат т.нар. „ловци на глави“, какъвто е и главният герой Декард.

Споменах вече, че въпросният е сред най-силните характери, сътворени от Дик, чиито романи рядко изпъкват с човечността на героите си. За разлика от преобладаващите почти взаимнозаменяеми герои-темплейти в повечето му останали творби, Декард се откроява с отчетлива лична мотивация, както и с няколко много запомнящи се и съвсем човешки реакции, може би сред най-силните моменти в книгата. Централна тема в Мечтаят ли роботите е, разбира се, проблемът за човешкото същество – какво представлява то, къде започва и къде свърша. В много по-голяма степен от андроидите в романа, израз на тази несигурност е именно Декард, изпратен да заличи шест нелегално пребиваващи на Земята екземпляра от серията „Нексус-6“ – най-напредналият модел робот, почти неразличим от хората и в същото време далеч по-умен от повечето от тях.

За разграничаване на човека от робота Декард използва специално разработен метод, тъй наречения тест на Войт-Кампф. Тестът представлява механично измерване на реакцията на даден индивид спрямо стимули, целящи да предизвикат емпатия, единствената сигурна отлика между хора и андроиди. Мечтаят ли роботите в много по-малка степен от Беглец по острието проблематизира отношението към изкуствените хора. Тук те са почти изцяло отрицателно оцветени, не в смисъл че са превърнати в злодеи, а че човещината им е отхвърлена категорично и почти без размисъл или колебание.

Далеч по-важна за книгата на Дик е темата за човещината у хората, която на определени места е опасно приближена до състоянието на андроидите. С лекотата, с която механичен уред и набор от вербални спусъци могат да диагностицират човешкото, високотехнологичен „орган за настроения“ е способен да модулира поведението и възприятията на човек, до степен личният избор да е сведен до нищо повече от тривиална подробност, неудобно стечение на обстоятелствата.

Титулните електроовце са друг уред, който уж отличава човека от не-човека. В това сиво, но на пръв поглед малко по-приветливо за биологичния човек бъдеще в атласа от светове на Филип Дик, животните са огромна рядкост, след като повечето от тях са измрели в следствие на екологична катастрофа. Притежанието на истински домашен любимец е знак за висок социален статут, тъй като грижата за него се възприема именно като белег за човещина. Нещастниците, които не могат да си позволят истински кон, котка, крава, неминуемо изпадат в немилост, затова и мнозина от тях купуват електрически заместители на биологичните оригинали. Грижата за изкуствения аналог може и да е сурогат на истинската емпатия, но по-добре да се стремиш към пълноценното съществуване, отколкото да се предадеш напълно.

Това типично приплъзване между иронично-абсурдното и плашещо-реалното води до напластяване от образи и ментални състояния, които, особено в случая на Декард, разколебават из основи възприятията и мисленето за категорията „човешко“. В една от най-силните сцени от романа, ловецът на глави дълго и агонизиращо се клатушка между убедеността в собствената си човечност и съмнението. Последното бива родено не толкова от изплъзващите се и съперничещи си реалности (без да подценявам техния съвсем реален принос), а по-скоро от фундаменталното колебание в концепцията за човешкото, което неумолимо заразява и читателя.

Самото човечество е до такава степен разколебано в себе си, че му се е наложило да се отдаде изцяло на нова религия, чиято централна фигура – вечно изкачващият като Сизиф някакво непостижимо възвишение Мърсър – е подложена на постоянни мъчения и съпреживяването с която отключва усещането за емпатия у хората. Цялата тази картина на бъдещето, начертана като почти нормално ежедневие, неусетно но ефективно втълпява едно натрапчиво съждение: ами ако хората сами са убедили себе си, че са по някакъв начин по-различни от роботите, ами ако цялата тази работа с емпатията е просто лъжа, измислена в нечие мазе, като холивудски филм или пък холивудска религия?

Такова художествено постижение не е нищо ново за читател на творчеството на Дик. По-рядкото в случая е, че Декард наистина се усеща (сам себе си, както и от читателя) като същество, истински въвлечено в тъканта на заобикалящия го свят. Ловецът на глави е пределно мотивиран да върши постъпките си в този бъдещ свят – първо за да се успокои, че всичко е наред с живота му и за да спаси брака си, по-късно заради отчаяната нужда да разбере човек ли е той, и ако все пак да, е ли това да бъдеш човек нещо чак толкова специално и достатъчно ли е като упование и причина за съществуване. В някакъв смисъл, Мечтаят ли роботите е по-екзистенциална книга от шедьоври като Трите стигми на Палмър Елдрич, Юбик и т.н., които изцяло зачеркват реалността като изначално илюзорен конструкт. Точно защото представя един герой, с когото е по-лесно да емпатизираш (което само по себе си е чудесна ирония), да го възприемеш като своеобразен Сизиф от бъдещето.