Рандъм

Dying Inside на Робърт Силвърбърг е един от убедителните атестати за възможностите на добрата фантастика, или по-скоро атестат за това, че добрата фантастика не отстъпва по нито един показател на добрата литература по принцип. Че нито една от териториите, достъпни за реалистичната литература, не е terra incognita за жанровото писане. Романът е психологическо изследване, чиито убедителност и ефект не отстъпват на някои от класическите романи от двадесети век, а наситеността на настроенията и метафорите, втъкани в него, го прави рядкост за жанра.

Dying Inside e история за житейския път на телепата Дейвид Селиг. През 70-те години на 20-и век (когато е писана и книгата) дарбата на Селиг да влиза в чуждите съзнания започва малко по малко да заглъхва. Предстоящата всепоглъщаща тишина ужасява Селиг и го подтиква непрекъснато да предъвква собствения си живот, да се опитва всячески да го разчепка и разбере, да открие късчета смисъл, които да останат с него. Романът прескача напред-назад във времето заедно с мисълта на Селиг, напомняйки на места ту на Фокнър, ту на Селинджър. Хем донейде ясна и структурирана, хем неуловима като поток; хем зряла и примирена, хем несигурна и агресивна. Разказът се простира от детството и юношеството на Селиг, през колежанските му години в Колумбия и трескавото десетилетие на 60-те, до есента на дарбата му. Затова и гъстата, пенлива и клаустрофобична картина на съзнанието му е неразривно свързана с образите и духа на тези десетилетия. Там са шумните купони, активният сексуален живот на суингърите, наркотиците, изменящите реалността ЛСД-трипове, политическите убийства, расовото напрежение. Книгата е не просто поглед върху живота в Ню Йорк през онези години, а и своеобразен коментар върху него. Състоянието и дарбата (или проклятието) на Селиг, действията му, всичко това сякаш е донякъде и отражение на случващото се – похват, който далеч не е уникален, но пък Силвърбърг го е използвал майсторски. Книгата е силно вдъхновена от живота на самия Силвърбърг и разказът е калейдоскопично оцветен от широките му интереси и опит. Интелектуално пречупен е през десетки позовавания на древни и модерни автори, философи и учени, а постоянното търсене на по-дълбок смисъл присъства на всяка страница. Но Dying Inside не е просто Bildungsroman или метафизичен трактат.

На първо място това е фантастичен роман, в който фантастичното е на всеки ред. Всяко едно преживяване на Селиг, всяка негова мисъл и взаимодействие със заобикалящата го среда са оцветени и оформени от умението му, а в това вероятно се крие един от фундаменталните за жанра въпроси: Какво би било да преживееш нещо през съзнанието на другия? По-удивителното в случая е, че книгата не създава отчетливо усещане за типичен фантастичен роман. Дейвид Селиг не го интересува особено науката, която може да обясни телепатията му. Не го вълнува как да спаси света със супер силите си. За него те не са стълба към бъдещето. Историята на Дейвид Селиг е история за търсене на себе си в настоящето, докато дарбата му е още силна, и в миналото, когато започва да линее осезаемо. Дълго и изтощително търсене на синтез между екстаза от бъденето в другия и трудността на бъденето в себе си. Когато Селиг е на върха на телепатичната си мощ, преградите за него не съществуват, той може да изпита всичко достъпно за човешките сетива и мисли. Когато е в надира си, Селиг е нищо – другите за него са просто една стена, а с това и самият той става недостъпен за себе си. Представете си само красотата и чудовищността на подобен живот! За Селиг не съществуват граници. За него всяко преживяване е едновременно докосване до Бога и доказателство, че той не съществува. Всичко би могло да отпрати мисълта му към всичко друго. Така всяко действие или отказ от действие на Селиг придобиват символно измерение, каквото нито една метафора в реалистичен роман не може да докосне, без значение колко добре е изплетена. Именно защото Селиг е всичко и нищо, а такъв герой може да съществува само в добър фантастичен роман.

Силвърбърг извайва така убедително разказваческия глас на героя си, че не е трудно човек да повярва в реалността му. Оттук идва и най-голямата сила на романа. Читателят, който наистина повярва в Дейвид Селиг, както вярваме в героите от големите книги, се превръща в негова сянка. С това и мисълта му се синхронизира с телепатичното махало, което отпраща в различни посоки, следвайки хипнотизиращ неравноделен ритъм. Полето на възприятие ту се свива до болезнено изолираната черупка на самотния индивид, ту се разгръща до интимни, междуличностни, обществени, исторически и дори космически мащаби. И когато дарбата замлъкне, отново се сгърчва в параноичен ступор. Това са ритмите, в които туптят Дейвид Селиг и целият роман. Роман, който, както вече споменах, е изтъкан от фантастичното, но въпреки това се чете и усеща като напълно реалистична история. Дали човек ще я възприеме буквално или като метафора, или като двете, няма особена разлика. Да постигнеш толкова здрава сплав от многообразие на смисъл е нещо голямо. А краят на романа, в съзвучие с нестабилността на концепцията за смисъл, не дава ясно очертан отговор и дори не задава ясно очертан въпрос. Както пише Дейвид Селиг, всичко се поддава на ентропията, всичко умира; но тук и сега всеки може да се бори срещу края, да търси начини да спре смъртта в себе си.

Към Dying Inside – Трип »

 

1 2