The Watchmaker of Filigree Street

The Watchmaker of Filigree Street е плах дебютен роман, силен на проза и образност, но слабичък и небалансиран в конструкцията си – красив, но тиктака трудно.

Рядко е добра практика човек да стереотипизира някаква творба въз основа на автор или тематика, но романът за японски часовникар-ювелир и английски пианист, писан от феерична на вид британка, ненавършила още 25, доставя точно това, което човек би могъл да очаква в този контекст.

Годината е 1883. Таниъл Стийпълтън, обещаващ пианист, зарязал музиката заради телеграфската служба – сестра му е вдовица с две деца и отчаяно се нуждае от финансовата му помощ, – се връща от работа в стаичката си в Лондон и открива златен часовник на възглавницата си. Шест месеца по-късно той му спасява живота, когато взрив унищожава Скотланд ярд. След това Таниъл открива създателя на часовника, Кейта Мори, дръпнат, самотен, японец, но и привлекателен колкото с недостижимите си часовникови механизми – сред които механичен октопод с подобие на изкуствен интелект, – толкова и с необичайните съвпадения, които се разгръщат около него и с нехайството, с което той сякаш знае как ще се подредят събитията, още неслучили се. И понеже художествена динамика трудно се постига само с два динамични елемента, намесва се и третият: Грейс Кароу, дъщеря на мастит благородник и студент по физика в Оксфорд (за ужас на баща си и особено на майка си), влиза в картинката наглед по случайност, а около тримата се завихря конфликт на вярност, подозрения, вяра и съмнение в предопределеността и мястото им в света.

Гореспоменатата тематика умело присъства кажи-речи навсякъде в романа, във всеки инцидент и второстепенен герой – въпросите за задължения по наследство и това доколко пътят пред всекиго е вече предначертан.

Началото е бавно, но не като сюжет – във всяка сцена се случва нещо, което движи нещата напред, – а като количество информация. Още в първите страници получаваме повече подробности за естеството на телеграфската професия, отколкото са ни нужни: склонността на Pulley да внимава в детайлите – нещо, което кара прозата ѝ да блести, – тук по-скоро не е избила в подходяща посока. На други места в текста, ако и по-рядко след първите 30-ина страници, също личи желанието ѝ да покаже колко добре е проучила периода и местата, където се развива действието. Това играе лоша шега на книгата и в последната четвърт, когато кулминацията просто се разгръща твърде бавно, а Pulley проследява едва ли не всяка крачка на героите, може би защото не е измислила ефективен начин да забърза, чисто структурно, описанието на случващото се.

Обратът, в който Таниъл изведнъж „пораства“ и в който проличава взаимният не-просто-приятелски интерес между него и Мори, е твърде рязък, при все чисто стилистичните подсказвания, в които „камерата“ обръща повече внимание от необходимото на тялото на Мори, на движенията му и на отношението на Таниъл към настроенията на хазяина му.

Нито пък можеше да се предположи неочакваният мощен отпор на Грейс срещу склонността на Мори да напътства живота на хората край себе си, освен ако не го отдадем на желанието на авторката да натърти върху символичната борба срещу вселенската предопределеност и прочие. За жалост, това не произхожда особено силно от траекторията, по която се движат сюжетът и героите. В един момент, на около третата четвърт, имах чувството, че от книгата липсват едни 50-ина страници.

Pulley обаче има отлично писателско око, умее да забелязва интересни, многозначими детайли, особено когато описва героите си и взаимодействията им – усетът ѝ към жестомимика и способността ѝ да охарактеризира герой само чрез описание на походката му, са много добри.

Това определено „спасява“ романа, предвид колко неотличим с екшън и напрегнатост е той. При все това, както вече споменах, изцяло излишни сцени няма, всяка допринася с нещо за движението на сюжета, а Pulley умее да прави интересни дори третостепенните герои и се справя отлично с диалога – и като звучене, и като подтекст и загатване на конфликт.

Внушението, което цели The Watchmaker of Filigree Street, определено се гради върху по-бавно и солидно наслояване на подробности, но Pulley има още доста да поработи, докато улучи правилната пропорция между мизансцен и действие на преден план. На немалко места ми се стори, че неколцина от по-маловажните герои почти им идва да вдигнат ръка и да поискат собствен роман за своята сюжетна нишка. Самата авторка в биографията и интервютата си ясно заявява амбициите си на исторически романист и ѝ личи, че иска да напише нещо много по-дълго от The Watchmaker of Filigree Street. Предвид обаче настоящите ѝ възможности, струва ми се, че щеше да е по-добре да беше написала нещо поне два пъти по-късо.