Дванайсетте

В свое интервю Джъстин Кронин споделя, че е напълно запознат с проклятието на средните части и се е постарал Дванайсетте да не е просто мост, по който повествованието да се изтъркаля от първа до трета книга. Аз бих казал, че опитът е налице, но резултатите са половинчати.

В продължението на Проходът наистина се случва много, а съм нетърпелив да кажа, че финалът е буря от събития. Как читателят е отведен до там е съвсем друг въпрос. Кронин използва структурата от първата книга и романът ни прехвърля от дните непосредствено след разпространението на виралския вирус до десетилетия по-късно, когато човечеството се опитва да възстанови каквото е останало от цивилизацията и да се опълчи на ятата вампири.  Дванайсетте е центрирана около човешко селище в щата Айова, известно като Родината – на практика концетрационен лагер, в който хората служат на т.нар. червенооки (чийто произход не мога да коментирам без величествен спойлър) и са използвани за работна ръка и храна на вирали, държани като домашни любимци. Авторът признава, че е бил вдъхновен от вечната 1984 и това е видимо от описанието на живота в лагера – зверски репресии и унижения, съчетани с извратена пропаганда на съществуващия строй. Посредством пряката колаборация на помагачите (обикновени хора, най-често надзиратели) и тихото примирение на човеците роби, получаваме пореден урок по темата за истинските чудовища в нашия свят. Подобно на оруелската антиутопия, Дванайсетте  разглежда компромисите, които правим в името на собственото си оцеляване, както и капацитета на злото в нас. Кронин нагледно демонстрира как един сбъркан режим се строи именно посредством мънички отстъпки от собствения ни често фалшив морал, които неусетно ни превръщат в не по-добри същества от онези с камшика.

Трудно ми е да продължа с впечатленията си, защото те наподобяват действията в книгата – хаотични. Стари и нови герои се срещат и разделят, куцащи мотивации ги бутат ту в една, ту в друга посока, темпото изригва от лежерни монолози в бясна месомелачка, а започналата като реалистична сюжетна линия е разкъсвана от нелогични абсурди. Отчитам, че концепциите за вярата и Бог са силно застъпени, което донякъде би оправдало някои съдбоносни случайности, ала събитийният пъзел се самонареждаше с притеснителна честота.

Ако сте чели Проходът скоро след издаването му, както аз направих, сред пороя от имена вероятно ще се озовете в ситуацията „кой беше тоя и за какво се бори?“. Останах с впечатление, че Кронин знае къде трябва да стигне, но или е притиснат от срокове, или нишките на историята са се разпрострели далеч отвъд възможностите му да ги съчетае без бели конци. Някои персонажи получават твърде блудкаво развитие, особено сред познайниците от предишния роман, които на места са карикатури на самите себе си. Това грозно лъсва при женските персонажи, а именно те изнасят основната сюжетна тежест – Ейми, Алиша и Сара претърпяват метаморфози в рязък конфликт с досегашната си характеризация. Предвид желанието на писателя да покаже именно жените като силното звено на човечеството, техните драми са изкуствени (Алиша) или изсмукани от пръстите (Сара).

Искам да поясня, че Дванайсетте всъщност не е слаб роман, особено в контекста на пост-апокалиптичните си събратя. По-скоро е жертва на очакванията, които предшественикът му пося. Главите, които се занимават с Годината на Нула а.к.а началото на епидемията, отново носят онзи заряд паника и ужас, жестокост и лудост, които пасват толкова добре на изтръгнато от коловозите си общество. Имаме великолепен епизод с бившия военен Китридж, аутиста Дани с неговия училищен автобус и цялата групичка, която разчита на тях и жълтото возило. Вече споменах взривния завършек, където линиите на основните протагонисти се засичат във френетично меле. Там са и кратките, уютни сцени на човешка доброта, които имат навика да блещукат още по-ярко, когато мракът около тях се сгъстява.  

Плюсове:

+ Доброто начало, което ни връща към първоначалния шок от заразата.

+ Описанието на  Родината.

+ Подобаващо силен финал.

Минуси:

– Събитията, които водят до този финал, са меко казано неубедителни.

– Дразнещите на моменти разпокъсаност и хаотичност на действието.

– Слабо развитие на някои от ключовите героини в романа.

Независимо от казаното, Дванайсетте поставя стабилни основи за последната част от трилогията, The City of Mirrors, която трябва да се появи през следващата година. Очакванията ми определено вече не са същите, но запазвам надеждата за приятна изненада. Кой знае какво ще ни поднесе пациент Нула за сбогом?