Войната на Червената Кралица Принцът на Глупците, Ключът на Лъжеца, Колелото на Осхайм

Преди години Марк Лорънс направи сравнително силен и сполучлив дебют в дарк фентъзи поджанра с трилогията си Разделената Империя (популярна сред хората и като „Трилогията за Тръните“). Разбира се, от творбите му имаше какво да се желае в доста аспекти, а въпросът сега е – отговаря ли на тези желания втората му трилогия?  Ами… донякъде.

Трилогията е малко отлежала, тъй като мина известно време от появата на ѝ – през 2014-та на английски и през 2016-та на български. През това време се натрупаха достатъчно отзиви за поредицата, така че тя да може да бъде оценена сравнително обективно от някой, който може да види отвъд противоречията и дори евентуално да ги съчетае. За едни тя е по-добра от първата, за други – по-слаба, а истината както винаги е по средата.

На първо място Разделената Империя бе похвалена за смелия език, с който авторът борави, но както Trip споменава тук, Лорънс се вкарва в капана на собственото си красноречие и увлекателността на книгите му определено страда от това. Във Войната на Червената Кралица художествената реч е по-умерено дозирана, но за нещастие отново могат да се открият моменти на самозабрава сред страниците ѝ, които се преодоляват мъчно. Този път просто са по-малко.

На второ място, както в първата трилогия, така и в тази, най-силната черта категорично остава главният герой, чрез чиито глас узнаваме нови детайли за мрачния и враждебен свят на Разделената империя и за по-локалния, но не по-малко враждебен свят на Червената Кралица.

Войната на Червената кралица е студена война. Това е война на информация и магьосничество, водена в продължение на десетки години, в която кръвта на подбрани жертви се пролива в минимални количества. Тази скрита война е сцената, на която се разиграват събитията на книгите. В нея са намесени множество персонажи и макар да срещаме познати лица от предишната трилогия на Лорънс, тази може да се чете самостоятелно – предходните книги не са задължителни, но в новите три има скрити удоволствия и предимства за завръщащи се фенове.

Историята във Войната на Червената Кралица не е директно хронологично продължение на края на Разделената Империя и приключенията на Йорг Анкрат, а събитията в книгите се случват паралелно, понякога едновременно. Марк Лорънс умело се е движи между двете сюжетни линии и дори е намерил начин да ги съчетае, без да нарушава консистентността на историята си.

Аз съм лъжец, измамник и страхливец, но никога, никога, не бих изменил на приятел. Освен, разбира се, ако това не изисква честност, почтеност или храброст.

Джалан Кендет е профан и негодник. Без съмнение той самият би ни се представил така. Достатъчно интелигентен е, за да е самосъзнателен, а може би пък лентяйският начин на живот създава твърде широко поле за саморефлексия. Бидейки от благородно потекло (един от немалкото внуци на Червената Кралица), привилегиите, себелюбието и сладкодумието не са му чужди. А бидейки десети поред на опашката за трона на Червения Предел, отговорностите и необходимостта от подържането на някакъв вид достойнство и благоприличие определено са му чужди.

Нямах представа какво беше казал току-що, но фалшивият ми смях е по-добър дори от истинския, а девет десети от популярността се състои в умението да ласкаеш по-нисшите.

Червеният Предел се намира на мястото на днешна Италия, защото светът на Разделената империя е средновековна Европа, само че преобразена от ядрен катаклизъм, на който се дължат множеството необитаеми региони по картата, скитащите мутанти и няколко други интересни хрумвания на автора. В този смисъл фентъзито на Лорънс никога не е било „чистокръвно“ фентъзи, а е примесено с фантастика, което не е нова практика, но пък с интересна в случая интерпретация.

Още заглавието на първата книга от трилогията – Принцът на Глупците – е умишлен реверанс към трилогията за Тръните, но вече трябва да е повече от ясно, че Джалан Кендет няма много общо с Йорг Анкрат. По-приятен герой е от Йорг, но само защото не е чак такъв озлобен и кръвожаден психопат, тоест,  по-човечен е. Неприятен е по начина, по който всеки претенциозен фръцльо (да, използвах тази дума :D) е неприятен. Лорънс донякъде е мръднал от представянето на историята през очите на анти-герой с това, че този път анти-героят е от най-ниския и жалък вид в тяхната йерархия.

Песът беше тичал безмълвно и едва не ме беше докопал. Тихите е много вероятно да те убият. Колкото повече шум вдига едно животно, толкова по-рядко убива. Същото важи и за хората. Аз се състоя от девет десети фукня и една десета алчност, и засега нито грам убийство.

И докато Лорънс може би не се е стремил да противопоставя Йорг на Джалан, то го е направил с втория главен герой на трилогията – викингът Снори вер Снагасон. Попаднал дълбоко в клишетата за това какво представлява съвършеният представител на неговия народ, тъмнокосият и мускулест Снори е перфектен контрапункт на Джалан и динамиката помежду им заема основна част в историята, особено що се касае до трансформацията на героите в хода на въпросната.

А история има и е предадена умело, макар и не толкова последователно, колкото тази на Йорг в Разделената Империя. В един момент бях решил, че е застъпено стандартното клише в ситуация със среща на двама антитетични герои – единият облагородява другия и обратното, следвано от другото клише, в което (първоначално) насилствената дружба става желана. За щастие, Лорънс изобщо не е идеалист, а Джалан е говедо, така че очакванията ми не бяха оправдани.

По-нататък в книгите Лорънс неведнъж ще извини няколко сполучливи битки/бягства/остроумия на Джалан с това, че все пак той е получил задължителното за благородниците обучение както с меча, така и с книгата, а и с други обрати, свързани с миналото му. Това е типично за приключенското фентъзи – да се хвърлят основанията за избавление от дадена ситуация чак в момента, в който станат необходими. Оставям на вас да прецените дали това е дразнещо и доколко (ако изобщо) ощетява сюжета. В крайна сметка, Джалан Кендет не е толкова безпомощен, колкото драматизира, че е, но поне това се вписва перфектно в характера му.

Потокът от роби тече предимно от запад на изток, плюс една тънка струйка от север на юг. В Разделената империя търсенето на роби никога не е било голямо. Имаме си селяни, което е горе-долу същото, освен това те се мислят за свободни, така че никога не бягат.

Ако можете да влезете под кожата на такъв герой, пътешествието, което ще споделите с него, определено би било също толкова весело/трудно/ужасяващо, колкото е предназначено да бъде. Аз успях, защото Джалан Кендет по-презумпция си беше „мой човек“, за останалите може би ще е малко по-трудно.

За съжаление, Лорънс и този път не минава без грешки, и макар да разбирам, че след като има няколко издадени книги зад гърба си се старае да подържа автентичен стил, излишно се е старал да прехвърля част от слабостите на Разделената Империя във Войната на Червената Кралица.

Настрана от това, не ми допадна и подходът на Бард към подбирането на кориците за отделните книги. Сами по себе си кориците не са лоши, но – първата книга е с британската корица, в която преобладава червеният тон и вероятно е избрана, защото има онзи „Троновете“ фийл, а в днешно време се опитват да наклонят всичко натам, защото „Троновете продават“. Очаквах поредицата да излезе само с американските корици, понеже такава беше практиката с Разделената Империя. За следваща корица обаче, тази на Ключът на Лъжеца, избраха френската (личния ми фаворит). Накрая, отново противно на всички очаквания, сложиха на Колелото на Осхайм американската корица. Навярно издребнявам, но подобна неконсистентност е дразнеща, пък и не седят много добре като се наредят една до друга.

Марк Лорънс е добър философски автор, както би го нарекъл Пирандело. Много е умел в изграждането и предаването на специфичен светоглед. Страхотно точен е, когато героите му размишляват върху различни аспекти от съществуването. Например тук:

– Човечеството може да се раздели на безумци и страхливци. Личната ми трагедия се състои в това, че съм се родил в свят, където здравият разум се смята да недостатък на характера.
Под погледа му думите ми пресъхнаха.
– Интелигентността гради все по-сложни самооправдания – рече той с осъдителен тон. – Но в крайна сметка ти знаеш кое е право и кое не. Всички го знаят, макар че прекарват годините си в опити да погребат това знание, да го погребат под думи, омраза, похот, скръб или всяка друга от тухличките, от които съграждат живота си. Ти знаеш кое е право, Джалан. Когато му дойде времето, ще знаеш. Но знанието не е достатъчно.

Същевременно Снори се проявява като изключително ерудиран (за своите) екземпляр, само за да се получи така, че Лорънс да изкаже прозрението си, което, каквото и да си говорим, звучи фалшиво. Но пък кой ли автор не го прави?

За щастие тези моменти не са много и размишленията на Джалан върху природата на Ада от Колелото на Осхайм (както и много, много други) също бих добавил към „добрия“ списък:

Ръката на Резача се отдръпна и в този миг, знаейки, че се намирам отново в Ада, аз му закрещях да ме хване и да ме издърпа обратно, без да ме е грижа каква участ ме чака – защото може би най-доброто определение за Ада е, че няма нито едно време и място, в което човек не би избягал, само и само да се махне от там.

Понякога обаче Лорънс е склонен да банализира сюжета и героите си до болка. Също понякога, когато даден момент е белязан от интензивна емоционалност, писателят се проваля да я предаде, защото се заема да я обяснява, докато в действителност трябва да я остави да произходи от самата себе си, от целостта на ситуацията. В такива моменти е особено дразнещ да се чете, защото просто изтръгва фалшив тон след фалшив тон. Точно когато стилът му е длъжен да блести най-много, той практически угасва и звучи аматьорски.

Имам и чувството, че Лорънс не знае как да слага подобаващ край на поредиците си. Не като края на „Ключът на Лъжеца“, който беше силен, защото в него бяха струпани невероятно много обрати, подобно на трагична пиеса от миналите векове. А като генералния край на трилогията, който след всичко написано звучи някак твърде внезапен, лаконичен и лишен от енергията на предхождащото го повествование. Не беше лош, не беше и недостатъчен в смисъла на съдържанието, недостатъчен беше в смисъла на формата (и в крайна сметка Лорънс търси една ненужна цикличност, което също е евтин трик).

Въпреки тези „изкуствености“ обаче, и въпреки останалите проблеми, отново е съумял да създаде пълнокръвен герой и нелоша история, да разшири света на Разделената империя и да го направи още по-интригуващ. Въпреки тях, гласът му е силен в голямата част от разказа, а истината е, че след Тръните не се поколебах да посегна към следващата негова книга именно заради това.