Хартиената менажерия и други разкази

През последните 7-8 години Кен Лиу се утвърди като един от водещите автори на разкази в фантастичния жанр, затова издаването на български на първия негов сборник е значително събитие. Почти половината от творбите в него са номинирани за Хюго или Небюла, а Хартиената менажерия е единствения разказ в цялата история на жанра, успял да спечели тези две награди плюс Световната награда за фентъзи.

В сборника е отделено горе-долу еднакво място на фентъзито и на научната фантастика. Друго, което прави впечатление е, че той изобилства от разкази, в които главните герои са първо или второ поколение китайски емигранти в САЩ. Това е съвсем логично с оглед на факта, че авторът е роден в Китай през 1976 г., а 11 години по-късно заедно със семейството си емигрира в САЩ и оттогава живее там. За щастие, темата за сблъсъка между китайската и американската култура е разгледана доста различно в отделните разкази и липсва усещане за повтаряне на едно и също по отношение на идеите. Фентъзи разказите пък са основно базирани на китайската митология и фолклор.

Споменатите вече купища награди и номинации и това, че когато преди години четох част от включените в сборника разкази, останах доста впечатлен, бяха причините да имам високи очаквания към Хартиената менажерия и други разкази. За съжаление, те не се оправдаха изцяло. Да, сборникът е добър и почти всички от разказите си струват четенето, но само един от тях бих могъл да нарека шедьовър, а някои други ми се видяха откровено посредствени. Стилът на Лиу е качествен (ревюто е писано на база английското издание, не мога да гарантирам, че това се е запазило на български), особено ако предпочитате „прозрачна“ проза, която се чете лесно, без да е прекалено елементарна. Когато е нужно, той я модифицира с цел поетичност и образност, и в повечето случаи съумява да го направи добре и да използва метафорите ефективно. Прозата на Лиу обаче далеч не е достатъчна да оправдае всичките хвалби. Друг плюс на сборника е, че идеите на Лиу за сюжет и сетинг в повечето случаи са оригинални и интересни и много малко от разказите оставят усещане, че са клиширана интерпретация на отдавна изтъркана тема. Използването на китайската митология и фолклор в фентъзи разказите ги отличава от почти всичко друго на жанровия пазар. Положителна страна е и това, че Лиу умее да обрисува ефективно героите в малкото страници, с които разполага един разказ.

Но в почти всички включени творби се забелязват и няколко сериозни недостатъка. Един от тях е, че макар базовата концепция на сюжета обикновено е оригинална и далеч от клишетата, развитието на този сюжет е силно предсказуемо. С това нямам просто предвид, че липсват изненадващи обрати или неочаквани развръзки на финала, а че почти винаги още след първите няколко страници успявах съвсем лесно да предвидя как ще се развива сюжета до края. Друг, според мен по-сериозен недостатък, е това, че авторът често прибягва до прекалено явна емоционална манипулация, като след като в първите страници обрисува симпатичен за читателя герой, на този герой му се случва нещо ужасно и обикновено развръзката е дълбоко трагична. Проблемът е, че за да се постигне тази трагична развръзка, героите обикновено правят тотално нелогични постъпки или по някаква друга причина вътрешната правдоподобност на разказа отива по дяволите, за да бъдат те поставени в желаната от автора драматична ситуация.

Например, в Моно Но Аваре се стига до ситуация, в която се появява проблем със слънчевото платно  на космически кораб, и въпреки че става въпрос за кораб, разполагащ със свръхмодерни компютри, се предполага да повярваме, че само главният герой може да стигне навреме до точката, където е проблемът, за да поправи платното, защото видите ли, той познава най-добре структурата на подпорите на слънчевото платно. Логичният въпрос „Защо просто не използваме главния компютър на кораба да начертае за секунди най-прекия маршрут до повредения участък?“ така и не хрумва не никого от персонажите и това води до крайно предсказуем и мелодраматичен финал. Това далеч не е единственият момент в сборника, в който насилената мелодраматичност достига нива, наподобяващи сапунена опера. Развръзката в Редовен клиент е като излязла от възможно най-клиширан второкласен криминален сериал и до голяма степен разваля впечатлението от двете хубави и оригинални научнофантастични идеи, залегнали в основата на сюжета.

Най-сериозният проблем в сборника обаче е, че в повечето разкази авторът разводнява добрата идея с прекалено много обяснения и не оставя почти никакво място за интерпретация от страна на читателя. Това се отнася както за сюжета и сетинга, където това не е чак такъв проблем – макар да предпочитам по-ненатрапчив и по-икономичен начин на представяне – но и за идеите и изводите, до които Лиу иска читателят да стигне.

Тук е мястото да отделя две думи за разказа, в който този проблем отсъства напълно и е моят избор за най-добър в сборника, а именно – Човекът, който сложи край на историята. В него е открит метод, чрез който хора могат да бъдат пращани  в миналото, където да наблюдават исторически събития. Врътката обаче е, че наблюдението на дадено историческо събитие може да се извършва само веднъж, понеже се извършва благодарение на квантово заплетени частици, и не може да се записва с технически средства, а само да се изпитва субективно от изпратения наблюдател. Еван Уей е историк, чийто основен интерес е Отряд 731, специално подразделение на японската армия по време на Втората световна война, в което са разработвани биологични оръжия и са извършвани ужасяващи експерименти с хора (военнопленници и китайски цивилни) – вивисекция, умишлено заразяване с тежки болести и т.н. След войната американците сключват секретна сделка с японците, според която членовете на Отряд 731 получават имунитет от съдебно преследване, а американците получават информацията, получена чрез тези нечовешки експерименти. Това е причината дълги години Отряд 731 да е абсолютно неизвестен на широката публика извън Китай, за разлика от своите нацистки аналози, и едва в началото на 80-те години да започне да се появява повече информация за него, макар историческите данни да продължават да бъдат оскъдни.

Еван решава да започне да изпраща роднини на хора, вероятно загинали при експериментите на Отряд 731, в периода и на мястото, където той е извършвал дейността си. Това естествено води до огромен политически скандал и сериозни дипломатически търкания между Китай и Япония, понеже японското правителство и до днес не се е извинило официално за дейността на отряда и оспорва достоверността на свидетелствата за него. Разказът е във формата на описание на документален филм за експериментите на Еван Уей, в него са представени множество най-различни гледни точки и липсват лесни отговори за сериозните въпроси, зададени на страниците му. Въпреки изключително трагичната тематика, тук Лиу е избегнал изкушението да прекали с мелодрамата и да даде простички отговори, а това може би е основната причина това да е единственият от петте разказа в сборника, които бях чел и преди, ала ме впечатли повече при второто четене.

Няма как да не отделя специално внимание и на Хартиената менажерия, безспорно най-известният разказ на Лиу, за чиито награди вече споменах. Много добре си спомням, че той ми хареса много, когато го четох за първи път преди години, и успя да постигне търсеното от автора емоционално въздействие в края. Но когато като съвестен рецензент го прочетох отново при подготовката на настоящото ревю, останах с доста по-негативно впечатление. Главният герой е син на китайка, емигрирала в САЩ по покана на баща му, който я е избрал в каталог за булки. Дори след десетина години в САЩ, нейните познания по английски език са скромни и тя общува със сина си основно на китайски. Фантастичният елемент е, че майката умее да вдъхва живот на оригами фигурки и така създава уникални домашни любимци за своя син – миниатюрен хартиен тигър, елен и коза, дори акула от фолио.

Понеже главният герой е разглезен келеш, той предпочита Star Wars екшън фигури (колко тъп трябва да си, за да предпочетеш това пред живи оригами фигурки?) и това, както и неспособността на майка му да говори добре английски, води до отчуждаване помежду им. Няма да продължавам със спойлерите, не че има нещо изненадващо в развръзката, само ще вметна, че и тук получаваме сериозна доза мелодрама. Макар при първото четене това да не беше проблем, сега ми се видя прекомерна, а същото се отнася и за емоционално манипулативния подход на автора. Майката е представена като светица, синът като тотален задник, а темата за културната асимилация е разгледана по възможно най-едностранчивия начин. Друг проблем е, че фантастичният елемент може спокойно да се премахне напълно и от това разказът не само няма да пострада, но и ще стане с една идея по-добър. Въпреки това обаче е факт, че когато го прочетох за първи път, тези неща по никакъв начин не попречиха да остана силно впечатлен и емоционално разтърсен от него, а съдейки по отзивите в интернет и камарата награди, това важи и за повечето други читатели.

Макар че отделих много място на критики към сборника, той напълно си заслужава четенето. Това важи с още по-голяма сила ако изборът ви е ограничен до книгите, издавани на българския пазар, където научните фантастики се появяват през 3-4 месеца, а и изборът по отношение на фентъзи произведения не е голям, особено когато става въпрос за разкази.