Музиката на тишината

Квоте, главният герой на Името на вятъра и Страхът на мъдреца, е разказвач от народ на разказвачи, колекционер, герой, плетач, разплитач, търговец на истории. Цялата поредица на Патрик Ротфус се гради върху заплетените краища на нишки от легенди, мистерии и архетипни наративи. До голяма степен и заради това Хрониката на кралеубиеца е толкова увличаща – тя изобилства на подобни познати повествователни кукички, за които читателят се закача с лекота. Майсторството на Ротфус в разказваческата комбинаторика и в импровизацията със стереотипите издига поредицата високо над останалите.

За разлика от Квоте, Аури вижда историите не като плетеница, която трябва да бъде разплетена, а всичките й краища проследени  и завързани на панделка. Заради счупеното й съзнание Аури е  героиня, коренно различна от почти всички в популярните фентъзи светове. Дори през гледната точка на Квоте дребното среброкосо момиче на неопределена възраст, което се спотайва в неизбродимите подземия на Университета и вероятно е сред най-талантливите господари на имената в Темерант, е ярко различим и нетипичен образ.

В новелата Музиката на тишината Аури получава собствена гледна точка и глас. За почитателите на поредицата тази малка книга ще даде безценен ключ към съзнанието на този рядко появяващ се, но може би изключително важен за развръзката на историята герой. Вероятно написването й е дало на Ротфус много отговори за механизмите на измисления от него свят, нищо, че в нея не се разкрива почти нищо съществено за него.

Някъде четох как Ротфус е прекарал суровия текст през огромно количество основни редакции (в главата ми се върти числото 40), за да нацели правилното звучене на героинята си. Струвало си е. Освен това е сметнал за необходимо да се обърне директно към читателите както преди, така и след основния текст. Това е книга, в която почти нищо не се случва. Както самият автор казва в заключението, най-близката до екшън сцена е тази, в която Аури прави сапун в продължение на осем страници. Самият Ротфус предупреждава читателя, че може би не иска да си купи тази книга. Според него тя няма да му разкрие факти за света и неговите мистерии, а ако пък читателят не е запознат с книгите за Квоте, вероятно изобщо няма да схване за какво става дума в нея.

С голяма радост уверено заявявам, че Ротфус бърка във всяко едно от тези свои изявления. Историята – една седмица от живота на Аури, която в очакване на срещата си с Квоте търси идеалния подарък за него, – разкрива в цялата му красота едно дълбоко ранено съзнание. Именно заради безвъзвратната си счупеност Аури е толкова прекрасен герой. Както пише Ротфус в послеслова, тази книга е за различните, за малко или повече лудите (в които той се припознава), за смачканите от нетърпима болка.

За разлика от отношението, което повечето такива герои получават в почти цялата фентъзи литература, и в по-голямата част от останалата – като към странични (тематично, идеологически, стилистично), сметени под килима елементи от реквизита, – Аури е вплетена изцяло в текста на тази книга, до степен каквато може би не съм срещал другаде. Всяко изречение от Музиката на тишината вибрира с нейния глас; той пламти в странните и така добре подбрани думи (влюбен съм в прилагателните и в употребата им: frangible, tenebrific, apetalous…), кънти с алитерацията и танцува през мерената реч, а поетичността и многопластието на образите, които рисува, са будистко изкуство. „When all the world was palimpsest, it was a perfect palindrome. Inviolate.“

Аури – за разлика от Квоте, който разделя историите на части, анализира ги и ги подчинява, или флиртува с тях – е холист, синестет. Тя вижда правилните действия и състояния на света, свързаността на всичко с всичко. Нейната история не може да е история на движението на героя, защото Аури не е героят от класическите митоси и модерните им еквиваленти. Нейната красота и сила са вероятно много по-големи от тези на класическия герой, защото Аури е оставена сама да се бори със собственото си несъвършенство и със знанието, че то е част от всичко останало. В това време останалите хора непрестанно се мъчат да компенсират своите дефекти чрез опити да променят света. Аури осъзнава, че тя е светът и светът е тя, че всичко в него е счупено и всичко е красиво, точно като нея. Неописуемо удоволствие е да четеш гледната точка на такъв герой, много по-истински от почти всеки в жанра и толкова по-интуитивно разбираем от всеки един сирак юнак, тръгнал да бори поредното голямо зло.

Прекрасна малка книга, пропита от любовта на Ротфус към героинята му, както и от канския му труд. И макар нищо на пръв поглед важно да не се случва (макар че знае ли човек с Ротфус), дълбокото разбиране на Аури, мисля си, дава една доста различна и човешка гледна точка към магическото изкуството на именуването, което стои в основата на поредицата. Определено Аури успя за малко над стотина странички да ме научи много повече за имената на нещата, отколкото Квоте смогва вече в рамките на има-няма две хиляди. Музиката на тишината е един малък, ярко светещ магически камък в голямото жанрово подземие, а Аури е героиня, която е толкова лесно да заобичаш. Но бъдете предупредени, макар и малка, книгата таи голяма тъга. Именно тази истинност обаче я прави голямо изкуство.