Saint Death’s Daughter

Saint Death’s Daughter е първият самостоятелно публикуван роман* на K. С. Е. Куни, която от години е от любимите ми автори заради чудесните ѝ разкази и повести. Един интересен детайл от биографията ѝ е, че самият Джийн Улф е бил неин ментор в писателския занаят в продължение на 20 години. С оглед на това аз имах много високи очаквания към дебютния ѝ роман. Тези очаквания не само бяха оправдани, но и сериозно надминати. Saint Death’s Daughter се оказа най-силният фентъзи роман, който съм чел от години.

Романът ни среща със семейство Стоунс, които от столетия насам са некроманти, наемни убийци и екзекутори. Те са едни от лидерите на града държава Лириат, но в последните десетилетия влиянието им е намаляло. Главната героиня Мисълениъс „Лейни“ Стоунс е първият некромант от няколко поколения в семейството. Но освен тaлант тя има екстремна алергия към насилието (получава физически рани дори в близост до човек, извършил наскоро акт на насилие), която я изолира от родителите ѝ и води до самотно детство.  Лейни желае най-много от всичко светът да я остави на мира, за да може да си чете старинни книги и да се занимава на спокойствие с некромантия. Но внезапно родителите ѝ умират, оставяйки след себе си дългове, а сестра ѝ, с която никак не се разбират, се завръща у дома. Лейни е принудена да се забърка в редица драматични събития и да има досег до повече насилие, отколкото може да понесе.

В сюжетно отношение Saint Death’s Daughter има какво да предложи, макар това да не е основният му фокус. В историята има както политически интриги, така и много магия, а някои от обратите успяха да ме изненадат сериозно. Романът е първи том от планирана трилогия, но има съвсем задоволителен завършек.

Светът е много добре изграден и доста оригинален. Макар в първия том да виждаме само малка част от него, авторката успява отлично да създаде у читателя усещането, че и извън града, в който се развива действието, има голям и изпълнен с живот свят. Жителите почитат 12 божества, които могат да дават магическа сила на своите избраници, като Лейни става избраница на богинята на смъртта. Магията е отлично описана, като на читателя се дава достатъчно информация, за да е наясно как работи тя в общи линии, без да се навлиза в прекалени подробности в стил Сандерсън.

В основата на всички достойнства на романа е прекрасният стил на Куни. Авторският глас е ярък и оригинален. Куни не се свени да нарушава без колебания някои от най-популярните правила на писателския занаят, като например „Не казвай, а показвай“, но го прави толкова умело и уверено, че резултатът винаги е качествен. Описанията са прекрасни и демонстрират както могъщо въображение, така и рядко срещан усет към детайлите и поглед на художник. В Saint Death’s Daughter присъстват и някои най-добрите описания на магия от гледната точка на магьосник, на които съм попадал във фентъзи жанра. Некромантията тук е нещо красиво и величествено, защото Лейни я усеща така.

В диалозите пък авторката е успяла да даде на всеки герой различен речник и стил на говор в зависимост от неговия характер и лична история, без това да изглежда прекалено изкуствено. Много умело е показан и контрастът между езика на града, в който се развива действието, и езика на консервативния културен център на континента. Във втория случай Куни използва по-архаичен изказ, изпълнен с thou и thee, но без да прекалява и да прави репликите трудно четивни за хора, които нямат докторат в областта на Елизабетинската литература.

Тук е мястото да спомена, че подобно на своя ментор Джийн Улф Куни използва доста често архаични и редки думи. За мен (с лека помощ от речника на моя Kindle) това не беше никакъв проблем и дори допринесе за пълното ми потапяне в света на романа, но все пак чувствайте се предупредени, ако подобен стил на писане не ви допада.

Целият роман е представен от гледната точка на Лейни, която е много оригинален и интересен главен герой. Нейната екстремна алергия към насилие и добродушна натура я карат да избягва директните конфронтации, но това далеч не значи, че ѝ липсва смелост. Личностното ѝ израстване в течение на романа е отлично представено. Другите герои нямат толкова сериозно развитие, но са почти без изключение интересни и добре описани. Сред тях заслужава да се отбележи седемгодишната Сейкред Датура*, която е много рядък случай на толкова млада героиня, която не само не успя да ме подразни, но и ми стана любима още от първото си появяване. Нейната войнственост и упоритост водят до някои от най-комичните сцени в романа, но тя участва и в няколко от най-въздействащите в емоционално отношение моменти.

Едно от сериозните достойнства на романа е, че той е изпълнен с надежда, доброта и любов, без по никакъв начин да е наивен или сладникав. Има немалко брутални сцени и трагични моменти, но въпреки това историята е оптимистична и демонстрира как  вярата в доброто и добросърдечността могат да бъдат запазени въпреки трудните обстоятелства.

Saint Death’s Daughter отлично съчетава драма и комедия. В него има множество забавни бележки под линии в стил Пратчет, някои от които ме накараха да смея на глас. Те са основно за историята на семейство Стоунс, която е изпълнена с черен хумор и нелепи имена*, но и с множество кръвопролития и трагични моменти. Тези комедийни елементи обаче не намаляват по никакъв начин въздействието на по-сериозните и трагични такива.

Бидейки роман за некроманти, в който има сериозна доза черен хумор, сравненията с Gideon the Ninth са почти неизбежни, но приликите са основно повърхностни. Saint Death’s Daughter е класическо фентъзи с богове, взимащи участие в действието, а Gideon the Ninth е сайънс фентъзи с космически кораби. Хуморът също е коренно различен – при Gideon the Ninth той е умишлено базиран на съвременен жаргон и мемета, докато при Saint Death’s Daughter е от класически фентъзи тип и дори с лек архаичен оттенък. Плахата и мразеща насилието Лейни пък е коренно различен главен герой от нахаканата Гидеон.

В заключение мога да кажа, че Saint Death’s Daughter е едно от събитията на годината във фентъзи жанра. За съжаление до момента около него няма толкова хайп, колкото заслужава, но аз все пак отсега стискам палци да обере всички награди в жанра и чакам с нетърпение следващия том от приключенията на Лейни и Датура.