Проектът „Аве Мария“

Проектът „Аве Мария“ е третия роман на Анди Уеър след постигналия огромен успех негов дебют Марсианецът и разочаровалия повечето от феновете му Артемида. С него той успя да си възвърне доверието на читателите и да запази позицията си като един от най-популярните автори на научна фантастика в последните години. Аз така и не прочетох Марсианецът навремето (макар да гледах филма по него), но реших, че е време да пробвам нещо на Уеър. Това се оказа добра идея, защото Проектът „Аве Мария“ е много увлекателна и интересна творба.

В началото на романа главният герой Райланд Грейс, който разказва историята от първо лице, се събужда и установява, че не помни нищо за себе си, дори името си, нито къде се намира. Постепенно паметта му се възвръща и той установява, че е единственият оцелял участник в космическа мисия до звездата Тау от съзвездието Кит, която е единствения шанс за спасение на човечеството. На Грейс му се налага да се справя с куп разнообразни и интересни проблеми от инженерен и научен характер. По това Проектът „Аве Мария“ наподобява много Марсианецът, но тук на карта е заложена съдбата на цялото човечество, а освен това героят получава сериозна помощ от неочакван източник. Присъства и типичния за Уеър хумор, който е доста качествен като цяло и разведрява атмосферата на романа, която иначе е доста напрегната и драматична поради почти непрестанните кризисни ситуации, с които Райланд трябва да се справя.

Проектът „Аве Мария“ умишлено следва традициите на ранните години на научната фантастика и най-вече тази от т. нар. Златна епоха на жанра (между 1940 и 1958 г.). В него фокусът е изцяло насочен върху висококомпетентния главен герой, който трябва решава редица проблеми благодарение на сериозните си познания в областта на точните науки, биологията и инженерството. Чисто литературните елементи са далеч на заден план. Аз не съм особен фен на подобен род творби, но Проектът „Аве Мария“ успя да ме увлече сериозно още от първите си страници. Историята и научните проблеми, разглеждани в него, са толкова увлекателни, че елементарната проза и доста клишираните герои не са проблем през повечето време. Уеър определено има талант да обяснява научните въпроси по начин, който е разбираем и интересен и за хора, отдавна забравили повечето материал от уроците по физика и астрономия в гимназията, без да ги елементаризира прекомерно. А и за разлика от романите на класици като Азимов и Кларк, които са му служили за вдъхновение, но са доста остарели от днешна гледна точка, тук при решаването на проблемите главният герой използва най-актуалните научни теории и данни в областта на астрономията, квантовата механика и другите науки. Уеър се е стремял да се придържа в максимална степен към научната достоверност и го е постигнал с няколко изключения, повечето от които са умишлени и в помощ на сюжета.

  Другото основно достойнство на романа е спойлер за него, който се разкрива някъде към средата му, така че ако не желаете да си развалите изненадата, прескочете следващия абзац.

Челите романа сигурно се досещат, че става въпрос за Роки, извънземният, който също като Райланд е единственият оцелял участник от мисия за спасение на планетата си.  След като двамата се срещат в системата на Тау от Кит, те решават да работят заедно и сътрудничеството им се оказва изключително плодотворно. Роки е гениален инженер и допълва отлично Райланд, чийто способности са повече в теоретичната област. Освен това наподобява петкрак паяк, използва сонар, няма зрителни органи и тежи стотина килограма. Въпреки това обаче  е от тези герои, които веднага стават симпатични на читателя, а бързо развилото се приятелство между него с Райланд и на моменти изключително забавните им разговори са основната причина романът да не е прекалено суховат и монотонен.

Основната слабост на Проектът „Аве Мария“ са сцените, развиващи се на Земята преди началото на експедицията. Първите няколко от тях са доста добри и ефективно описват характера на проблема, пред който е изправено човечеството, но от този момент нататък качеството им спада много сериозно и немалко са откровено ужасни. Абсолютно всички герои, с които се среща Райланд в тях, са изтъркани клишета с нулева дълбочина, а диалозите на моменти са болезнено зле. И въпреки стотината страници, отделени за тези сцени, в тях няма дори и намек как новината за идващия апокалипсис е била посрещната от хората извън малкия кръг учени, с които работи Райланд, и как се е отразила на обществото като цяло. Романът само щеше да спечели, ако тези сцени бяха орязани сериозно и ни беше показано единствено откриването на проблема и това как Райланд се е оказал участник в мисията, въпреки че не е астронавт с опит, а учител в гимназия.

Но това е малък проблем, тези сцени спокойно могат да се четат по диагонал, а останалите 85% от романа са достатъчно добри, че той да си струва четенето като цяло дори и като мен да не сте особени фенове на подобен род фантастика. Ако пък предпочитате точно такива творби, в които литературата е на заден план за сметка на научните спекулации и решаването на инженерни проблеми, спокойно може да добавите 1-2 единици към оценката.