Периферни тела

Уилям Гибсън, един от най-влиятелните съвременни научно-фантастични автори, престъпно недооценен на българския пазар, се завърна. Последната му книга, Периферни тела, идва при нас благодарение на издателство Изток-Запад, в превод на Иван Атанасов. 

Гибсън е брандиран като “Бащата на киберпънка”, което не е съвсем вярно (макар да е добро журналистическо заглавие), но Периферни тела не е киберпънк. Самият той казва, че не е пророк, а писател-визионер, и умело екстраполира от страховете на епохата, в която пише, за да развие едно възможно бъдеще. Ерата на 80-те, белязани от страха от дехуманизацията на дивия капитализъм, роди Невромантик, а Периферни тела определено е продукт на 21-ви век. Климатичните промени, възходът на все по-авторитарни лидери, следенето и манипулацията, които съвременните технологии позволяват: това стои в основата на световете, които книгата изгражда. Да, светове, защото в тази книга те са два – едно бъдеще, отдалечено на двадесетина години от нашето настояще, и едно на още седемдесетина години след него.

Тук е моментът да вметна, че книгата е класически Гибсън, а Гибсън никак не обича на читателя да му е лесно. Хвърлени сме директно в дълбокото — кратки глави се редуват между близко и далечно бъдеще, изпълнени със специфичен жаргон, чието значение се разбира от контекста. След първите сто страници, нещата маааалко се проясняват, а чак след средата на книгата вече бях добил увереност, че разбирам какво се случва. Разбира се, това е част от очарованието на книгата, но за съжаление ще ми се наложи да разкрия част от тази главоблъсканица в следващите редове. Ако сте от читателите, които предпочитат да разгадаят книгата на своя глава, не четете повече, а започвайте директно Периферни тела. Книгата си заслужава. 

В основата си това е история за пътуване във времето, а аз никак не харесвам истории за пътуване във времето. Имат прекалено много парадокси и рядко логиката им издържа на по-задълбочен анализ. Периферни тела, обаче, използва концепция, която ловко избягва повечето проблеми. Физическо пътуване във времето е невъзможно. Може да бъде обменяна само информация (концепция, набързо обяснена като квантов ефект, който главните действащи лица не разбират, и съответно набързо забравена) чрез така наречените “кочани”. Кочаните са сървъри, базирани в Китай (набързо обяснени като “платонови черни кутии”, които главните действащи лица не разбират, и съответно набързо забравени). Веднъж след като се установи връзка между бъдещето и миналото, тя остава в реално време и не може да бъде заменена с друг времеви момент, а самото минало продължава в своя отделна времева линия, променено от осъществяването на контакт. 

От текста в скобите може да сте се досетили, че „какво“ и „как“ на самото пътуване във времето са там, колкото да направят свързването на двете бъдещета възможно. В едното, по-близкото до нас, Флин Фишер живее със семейството си в дълбоката американска провинция. Светът ѝ е мрачна, но не и изненадваща версия на нашия. Американското правителство е още по-авторитарно, брат ѝ Бъртън носи белезите на поредната война, водена по чужди земи, дори и компютърните игри вече не са забавление, а средство за изкарване на пари. Бъртън е нает да играе една такава игра, но се налага сестра му да го замести. Флин става свидетел на убийство във виртуалния свят, което се оказва никак не виртуално.

Седемдесетина години напред във бъдещето, Уилф Недертън, пиар агент и пиянде, живее в един бъдещ Лондон, в свят, преживял апокалипсиса. Огромна част от човечеството и от животинския свят са измрели. Планетата е по-чиста, а оцелелите се радват на комфортен живот, благодарение на технологиите, изобретени по време на кризата, и на рязко намалялото население. Напълно логично, оцелели са главно хората, които са били богати и влиятелни. Даже името, което са дали на апокалипсиса, е „джакпот“. Хората в този свят се забавляват с възстановки на исторически събития и с вариант на реалити телевизия, докарана до абсурдни нива, а новооткритата възможност за комуникация с времеви линии е поредната играчка за богати декаденти, които нямат никакви скрупули да ги съсипват както им е угодно. Уилф е този, който наема Бъртън в миналото, в опит да впечатли гаджето си с новата играчка, която е намерил. Но когато се случва убийството, осъзнава че кашата, в която се е забъркал, е много по-голяма отколкото си е представял.

Двата свята, които Гибсън изгражда, са толкова интересни, че човек лесно може да пропусне баналността на историята, наличието на може би прекалено много персонажи, повечето от които нямат особен принос към нея, и възмутителното подхвърляне на времевото пътуване под формата на “един китайски сървър”. Може би това би могло да се брои за минус, но честно казано бях прекалено зает да разгадавам главоблъсканицата и да се радвам на двамата главни герои, Флин и Уилф, за да обърна внимание. Книгата има изключително кинематографичен стил, пълна е с интересни нови технологии и никак не се изненадвам, че Амазон вече са я поръчали като сериал. Периферни тела може да бъде четена като чисто развлекателно четиво, особено ако си падате по екшън с порцеланови роботи, криещи смъртоносен арсенал зад привидно миловидните си аниме лица, и с инвалиди, яздещи смъртоносни триколки. Зад всички тези забавни елементи обаче се крие коментар за колониализма под формата на експлоатация на времеви линии и за нещата, които причиняваме на нашата планета, както и за това кой ще я наследи, след като я съсипем напълно.

Преводът е добър. Книгата е пълна с нови думи, продукт на двете бъдещета, и смятам, че Иван Атанасов се е справил отлично, пресъздавайки този специфичен жаргон. Някои от думите са измислени, други са архаични, трети англицизми и звучат странно, което е и идеята, но и успяват да дадат представа за какво иде реч. Гибсън използва къси, безглаголни изречения, особено в описанията, които създават усещане за място и същевременно придават забързаност и странност. Имам лека забележка, че не навсякъде са преведени по този начин на български, от което атмосферата малко страда, но където са оставени, си вършат работата. Двете времеви линии имат и разлики в жаргона си, отразяващи епохата, в която живеят главните герои, и Иван Атанасов се е постарал да запази това различие.

Препоръчвам тази книга със всичките си крайници. Не е нужно да хваля Гибсън, човекът е майстор на изграждането на светове, черпейки вдъхновение от реалността, която го заобикаля, но и в същото време успява да създаде и интересни персонажи и да разкаже увлекателна история. Чакам с нетърпение The Agency, която се явява предистория и продължение на Периферни тела, и се надявам Изток-Запад да продължат да го издават.