Lovecraft Country

Когато започнах да чета Lovecraft Country, имах само бегла идея за какво иде реч в нея. Целта ми беше да се образовам, за да мога да гледам спокойно сериала по HBO, но това доведе до някои изненади. Макар и да знаех, че книгата не е роман на ужасите, а по-скоро дисекция на Джим Кроу през призмата на Лъвкрафт, не очаквах колко лековат и ироничен ще бъде тонът на повествованието. Мат Ръф си е поставил някои доста високи цели. Време е да видим дали е успял да ги постигне.

Принуден съм да започна с предупреждението, че тази книга няма на практика нищо общо с Лъвкрафт. Историята не се развива в Ктхулу митоса, нито директно, нито косвено. Единствената връзка е споменаването на въпросния автор на няколко места. Вместо това Lovecraft Country ни запраща в Средния запад на САЩ през 1953 г. Ветеранът Атикъс Търнър се завръща в Чикаго след няколко месеца работа в расисткия Юг, за да открие, че баща му е изчезнал. Тръгвайки по следите му, той се натъква на тайни от миналото си, които могат да обрекат целия му род на смърт.

Lovecraft Country не е роман, а повест, следвана от няколко разказа, които сглобяват обща история. Във всеки „епизод“ различен член на семейството на Атикъс е на предна линия, но от противниковата страна винаги са машинациите на таен орден на магьосници, наричащи се „Синовете на Адам“, които се опитват да използват научен подход и технология, за да контролират магията си. Макар и в голяма степен да резонира с творчеството на Лъвкрафт, повествованието има доста различна цел. Поставяйки афроамериканци в главната роля, Мат Ръф се стреми да им даде сила, която те подчертано нямат в тази епоха. На по-мета ниво, този акт също така се опълчва на самия Лъвкрафт, който дори за времето, в което е живял, е бил легендарен расист.

Проблемът на Lovecraft Country е, че не е наясно колко сериозна се опитва да бъде. На места героите се сблъскват с някои от напълно реалните кошмари на 50-те. Полиция и местни шерифи, чиято единствена цел е да ги изхвърли от града или, ако ги хване след залез, да ги обеси на някой клон. Хотели, които „внезапно“ се оказва, че нямат стаи за тях. Магазини, където собствениците плюят отгоре им, вместо да ги обслужват. Това не е фентъзи или хорър, това е реалността на САЩ от 1953 г. Но в същото време свръхестествените проблеми не са описани достатъчно добре, за да допринесат за усещането за кошмар.

Сходна е и ситуацията с конкретните истории в книгата. Семейството на Атикъс е пълно с интелигентни и опитни индивиди, но те постоянно биват надцаквани от злодея на книгата (който е, естествено, бял), което в голяма степен омаловажава качествата им и създава определено неумишленото впечатление, че Ръф им се подиграва. Същевременно, самият злодей е малко твърде… ъъ… свестен. Да, той е абстрактно зъл и в поведението си към главните герои е снизходителен и очаква да скачат като свирне. Но всъщност всяка тяхна среща с него завършва с някаква доста солидна или животопроменяща награда за тях. Т.е. големият му грях е, че е… надменен?

Като цяло, това е повече експеримент, отколкото сериозно четиво. Но в качеството си на експеримент, не съм сигурен, че постига всичко, което си поставя за цел. Като цяло обаче, книгата е много добре написана, а историите за портали към други светове, призраци, магически ритуали и извънземни чудовища са оригинални и интересни. Ако ви е интересно да прочетете нещо, което се опитва едновременно да бъде в духа на Лъвкрафт, но и да обърне творчеството му с хастара навън, Lovecraft Country определено си струва 400-те страници.