Локууд и сие

В една по-мрачна и готическа версия на Лондон призраците си разиграват коня. „Проблемът“, както се обозначава разговорно –невижданата инфестация на привидения из Великобритания – съществува от години, но никой не знае защо. И както всяка епидемия, която продължава повече от няколко месеца (а какво остава за 50 години…) и тази е станала част от обичайното русло на живота на лондончани. Бомбичките със сол се продават по вестникарските киоски, хората се прибират преди запалването на призрачните лампи, а агенциите за лов на духове са по-влиятелни и от американски петролни лобисти. С възрастта хората ослепяват и оглушават за духовете и затова в авангарда в борбата с Проблема са наети… ами деца. Детски труд, викториански ценности и тайни общества, не знам за вас, но аз имах нужда от този безпардонен империализиъм, за да си прочистя вкусовите рецептори. Всичко в поредицата е както от едно време – без телефони, телевизия и с много чай.

Късно попаднах на тази поредица от Джонатан Страуд и затова се въздържам да я обозначавам като „нова“, но ако и вие като мен някога сте прекарвали времето си със саркастичния и кисел джин Бартимеус, то няма как тази история да не ви удари и вас в носталгията.

Самият Страуд е автор с изграден стил на писане – забавен, лек и свободен. Не оставя усещане за насилствено оформяне на текста. Приятно е когато писането се забелязва само колкото да отбележиш, че е умело и те оставя да се наслаждаваш на историята. И независимо, че книгата без съмнение попада в секция „юноши“, това не пречи да бъде четена и от пообрулени от живота индивиди.

Поредицата на Джонатан Страуд се състои от пет книги, три от които са преведени на български от издателство Artline Studios. Жанрово книгите попадат за мен в графата „готически роман“, не само защото някои от историите се развиват в изоставени замъци и имения, но и защото не съм сигурна, че съществува жанр „призрачни детективски истории“. Като се замисли човек обаче, на практика всяка история за привидения може да бъде разгледана като детективски роман, защото в основата ѝ стои неразгадана мистерия – я убийство, я безследно изчезване. А и по отношение на разследването на тези истории също може да се прокара реалистичен паралел между детективската работа и преследването на призраци – в опита да се отървеш от някое привидение, никога няма гаранция дали призракът, или гузният преживял няма да иска да те утрепе.

Всички се стремят да бъдат приети в някоя от престижните агенции за обезвреждане на Посетители, както политкоректно се назовават призраците, но някои от тях се сблъскват с тъжната житейска истина, че уви не всички имат качествата за това. Така Луси Карлайл неохотно се нарежда в редиците на аутсайдерите и кандидатства за позиция в никому неизвестната агенция „Локууд и сие“. На интервюто Луси разбира, че фирмата оперира буквално от кухнята на самия Антъни Локууд и „сие-то“ е флегматичният и склонен да прави големи компромиси с чистоплътността Джордж Къбинс. Макар и любовта между тримата да не разцъфва мигновено, чарът на Локууд, начетеността на Джордж и екстрасенските способности на Луси им носят прилично платени и любопитни случаи, които ги превръщат в успешен екип. Най-вече в техните очи.

Крещящото стълбище е книга първа от поредицата и изиграва ролята на занимателен увод както по отношение на правилата за лов на призраци, условностите на света, така и по отношение на развитието на връзките между героите. Читателите са запознати с подробна класификация на видовете привидения и вероятните събития, които са ги предизвикали. Със системата за борба, която включва предварителна оценка и последващ контрол, с институциите, отговорни за поддържане на реда и с цялостната организация на процесите. Очакванията са формирани и мистериите, които ще се разгърнат, са набелязани.

Луси Карлайл се присъединява към екипа на Локууд и заедно се залавят да докажат, че самоотверженият непрофесионализъм и импровизация понякога могат да доведат и до добри резултати. Без да подозират, се забъркват в окото на бурята и успяват да спечелят възможността да бъдат затворени за цяла нощ в имение, от което никой досега не се е измъкнал жив.

Втората книга Шепотът на черепа продължава установеното ежедневие на агенцията „Локууд и сие“, което е украсено с малко повече самочувствие от страна на оперативните ѝ агенти. Самочувствието обаче не идва с умения и те продължават да се препъват, успявайки изненадващо за всички да налучкват верните отговори. Това според мен е и най-големият чар на тази поредица – никой не се опитва да внуши каквото и да било достолепие или благородство у постъпките на главните герои. Те са това, което са – необразовани, но чаровни тийнейджъри, със скромни заложби и афинитет към поразии.

Луси, Локууд и Джордж буквано се спъват върху поредната мистерия – останките на противния викториански доктор Едмънд Бикърстаф, от който не лъха на мир и любов, най-меко казано. Групата се хвърля в преследване на изчезнал артефакт, по чиито следи се появяват повече трупове, отколкото е обичайно. Случайно или не техният питомен череп в буркан също се оказва централна брънка в тази мистерия.

В началото на третата книга Кухото момче вече наболява въпросът от какво е породен Проблемът и кой има интерес никой да не се пита за това. Историите стават по-забързани и се появяват нови герои, които да разбъркат установените между героите отношения. Проблемите стават по-сериозни и цялостната картина започва лека-полека да прозира.

Четвъртата и петата книга – The Creeping Shadow и The Empty Grave, които предстоят да бъдат преведени, следват схемата на предходните три – всяка разказва за разплитането на една мистерия и всяка допълва централната такава – кой и как е предизвикал Проблема?

Светът на книгите е ненатрапчиво изграден, без твърде много описания или въвеждане на условности. Това по никакъв начин обаче не го прави неразбираем, дори ми се струва, че си го представям по-добре от много по-подробно описани книги. Не се нагърбва с големи теми или световни проблеми, не отправя послания, не убеждава никого в нищо. Това е и характерно за тази поредица – всичко е лековато, с хумор и ненатрапчиво – не се взема на сериозно и именно това я прави толкова увлекателно и приятно четиво.

Героите са изключително правдоподобни, доколкото това може да се отнася за деца от измислено време и място. Романите са разказани от гледната точка на Луси Карлайл, което е интересен за мен подход, тъй като рядко оценявам положително опитите на мъже да проникнат в многосъставното психе на една жена. Този опит бих оценила като приблизително сполучлив, защото гледната точка на Луси е хем правдоподобна, хем малко по-мъжка, отколкото е реалистично. Даже може би това я прави дори по-симпатичен персонаж и запомнящ се герой. А и прави любовната история едно от любимите ми неща в поредицата.

Поредицата определено няма да се нареди сред култовите фентъзи класики, но се справя чудесно със задачата си. А и предстои екранизация от Netflix. Страхувам се да дам оценка на последната информация.