Kingfisher

Патриша МакКилип е от онези изтъкнати фентъзи писатели, които са абсолютно непознати в България при все дългогодишната си и успешна кариера. Жалко, защото тя е една от най-добрите сред тях и се е доказала през годините със своя лиричен и самобитен стил. Още през 70-те години тя постига сериозен успех с първите си романи и най-вече с трилогията Riddle-Master, която си остава едно от върховите постижения в епичното фентъзи, въпреки че със своите общо 600 страници е по-кратка от един том на съвременните топ имена в поджанра. Оттогава насам, за разлика от повечето си колеги, тя е фокусирана почти изцяло върху самостоятелни и сравнително кратки романи, последният от които е излезлият съвсем наскоро Kingfisher. Макар да не е на нивото на нейните най-добрите творби, той заслужава вниманието на търсещите оригинално фентъзи читатели.

Сетингът на Kingfisher е необичаен. В технологично отношение, светът е подобен на нашия – има смартфони, автомобили, телевизия и т.н. Това обаче не пречи държавата, в която се развива действието, да се управлява от крал с помощта на свита благородници, рицари и придворен магьосник, който може да левитира и чете мисли. Майката на главния герой Пиърс Оливър също е магьосница и има навика да го следи чрез временно заемане на съзнанията на птици и мишки. Пиърс израства в забутано крайбрежно градче, което вече му е тясно, и решава да отиде в столичния град за да намери баща си – благородник в кралския двор, когото магьосницата е напуснала още преди да роди Оливър. По пътя си младокът попада в западналия хотел Kingfisher и става свидетел на странен ритуал, в столичният град кралят изпраща своите рицари да търсят могъщ магически артефакт, а неговият син, принц Деймиън, бива запленен от загадъчна жена, която също търси този артефакт за себе си.

Романът заема множество елементи от легендите за крал Артур, най-вече тези, свързани с The Fisher King и  Свещения Граал. Това не значи, че има нужда да сте експерти по темата за да схванете какво се случва или че сюжетите са пренесени механично в модерен сетинг, но подозирам, че ако сте по-навътре в британския фолклор, ще забележите неща, които аз например съм пропуснал. Сюжетът е семпъл и предвидим, но достатъчно качествен за кратък роман, в който това не е основният фокус. Основното достойнство на МакКилип е елегантният ѝ, лиричен стил, изпълнен с образност, и усета ѝ за мястото на всяка дума. Писателката с лекота показва как героите ѝ виждат света в по-различна и необикновена светлина, нещо абсолютно необходимо в роман, където нормалната, делнична действителност се преплита с различното и магичното, съзирано от хората с талант за това и то при определени обстоятелства. Ето един пример:

“There’s a special place we want you to see,” she told him as they walked. Sun dazzled on the hot streets, angled achingly bright off chrome and spinning hubcaps. It melted stucco, wood, stone, blurring lines and corners until buildings shimmered like light-struck water. Had she said we? he wondered. What happened to I? And how could he see anything at all in this light-drenched world? A building in front of him, small shops topped by weary apartments, melted completely under the sun; he glimpsed the green meadow where it had stood, the long grass freckled with wildflowers. The building returned raggedly, missing corners, windows. He shook his head to clear it.

“Who is ‘we’?”

“Oh, people I know. I hope you like it. Look!” she exclaimed with delight, and he turned his head into a splash of gold. He blinked, saw the water flowing from beneath the meadow, pooling in the grass, carving its bed as it grew stronger, more defined, feeling its way into the world. “Calluna,” he heard Vivien say, then the city came back, rising rigidly around him; the rill of water faded into hot streets smelling of asphalt and exhaust. He stopped, then realized he had stopped. He was taking quick, sharp breaths, trying to catch the scent of the spring again, the wet earth. He felt water on his face, sweat, or maybe tears from the searing glance of the sun.

Kingfisher се различава от типичните фентъзи романи не само поради особеностите на сетинга. В него пoчти няма екшън и сцените на готвене са повече от тези с въоръжен конфликт, магически дуел или юмручен бой. Храната и приготвянето ѝ са ключова метафора в романа и неслучайно Пиърс и Кари (главната героиня) са готвачи по професия, а един от главните злодеи е собственик на елитен ресторант. МакКилип успява да покаже кулинарията като магическо и криещо могъщи тайни изкуство в нужните моменти.

Основната слабост на романа е, че 352-те му страници не са били достатъчни за пълноценно развитие на всички подхванати сюжетни линии. Някои от тях приключват набързо и леко незадоволително. Силата на Kingfisher е атмосферичното преливане от делничния към магическия свят, майсторски пресъздадено от авторката в няколко наистина запомнящи се сцени. Препоръчвам го на търсещите нещо оригинално в жанра, което е по-близко до митовете и легендите или до класическото фентъзи на Толкин или Ле Гуин като дух и подход, отколкото до съвременното фентъзи. Ако ви хареса, добрата новина е, че МакКилип има над 20 други романа, много от които дори по-добри от този.