Gingerbread

Говорещи кукли, момичета на дъното на кладенци, мистериозна страна, която съществува на практика, но не и на теория. Хелън Ойейеми е специалист по вплитането на вълшебството на реалността в рутината на приказката. Новият ѝ роман Gingerbread, който краси витрините от месец март тази година, е пряк репортаж от тайнственото пространство, което джинджифиловият хляб заема в детските истории.

Ойейеми е едно от най-ярките имена на съвременната сцена на магическия реализъм и на новоизкования фабулизъм. Поне по един от романите ѝ присъства във всички класации с най-големите хитове на двата поджанра. Името ѝ стои на кориците на Boy, Snow, Bird (2014), Mr Fox (2011), моя личен фаворит White Is For Witching (2009)* и колекцията разкази от 2016г. – What Is Not Yours Is Not Yours.

Този път под прицела на авторката попада не друго, а приказката за Хензел и Гретел, и по-точно примамващата къщичка от джинджифилов хляб, превърнала се в символ на магичното, което крие в себе си злокобното. За да “оживее”, джинджифиловото човече трябва да се изпече, точно както вещицата се опитва да направи с Гретел в приказката. Хелън Ойейеми признава, че докато е работела по романа, се е чувствала сякаш не разказва история, а пише дисертация за символното значение на джинджифиловия хляб в историята и фолклора.

Gingerbread обаче е преди всичко роман и то населен с герои, които сякаш на първо място искат да покажат на читателя, че са част от съвсем същата реалност, към която принадлежи и той. Основните персонажи са Хариет и Пердита Лий – майка и дъщеря с привидно познати цели и проблеми. Хариет се опитва да следва неписаните правила за социализация на другите родители, Пердита пък изпробва неконвенционалните си техники за сприятеляване. Там някъде под всичката натрапчива реалност обаче е джинджифиловият хляб на Хариет. Той е инструментът, който тя използва, за да се свързва с хората, пече го за всеки, когото се опитва да привлече на своя страна, и за всеки, за когото смята, че я мрази. Може да се каже, че Gingerbread засяга основно темата за отношенията между хората и по-точно – отношенията между жените. Но всеки добър роман, разбира се, обхваща далеч повече от само една тема, а аз смятам Gingerbread за добър роман, тъй че да се захващаме с разнищването…

Хариет често препрочита една определена статия в Уикипедия – тази за Druhástrana, – далечната страна от детството ѝ, която напуска, за да се премести в Лондон. Според тази статия обаче Druhástrana е легендарно място, съществуващо единствено в устните предания на чехи и словаци (идеята за Gingerbread, по думите на писателката, се заражда в Прага и това обяснява чешкото наименование на фикционалната страна). В спомените на Хариет детството ѝ там е повече от реално, но, въпреки всичките си опити, тя не може да намери пътя обратно.

Неволно или не толкова, Пердита взима свръхдоза от джинджифиловия хляб, към който е алергична, и, докато се намира в кома, пътува до Druhástrana и обратно. Това събитие променя ритъма на книгата и историята се връща към детството на Хариет, за да разкаже за приятелството ѝ с Гретел – момичето, което отказва да порасне и остава завинаги в Druhástrana. Съзнателният избор на Хариет да си тръгне от приказната страна, да напусне магическото пространство всъщност представлява нейното порастване. Тя взима със себе си традицията на джинджифиловия хляб, чиято рецепта се предава от майка на дъщеря, и чрез нея се опитва да създаде нов дом и семейство далеч от всичко познато. В реалността.

Наистина реалността в Gingerbread изглежда натрапчива. Съвремието се прокрадва в повествованието всеки път, когато се споменат Uber, Tinder, Брекзит. Това е не само действителността на героите, но и тази на читателя и по този начин вплетената свръхреалност е еднакво далечна и за Хариет, и за нас. Този друг недостижим свят е достоверен, защото е изграден посредством образите. Чрез конструирането на героите се конструира света, което е достойно за адмирации и е показателно за това колко изкусен разказвач е Ойейеми. Това при нея е тенденция и се открива във всичките ѝ творби.

Сюжетните нишки и темите в Gingerbread произтичат една от друга и създават общо ядро. За мен обаче героите останаха далечни и приковани към страницата, не достатъчно силни, за да ме издърпат при себе си. Само седмица след приключването на романа си спомнях с трудност прочетеното и доста от детайлите ми убягваха – проблем, който преди не съм имала с Ойейеми. Може би с книгата трябва да се продава и незабравимият, примамващ джинджифилов хляб на Хариет. Но, нека се повторя, Gingerbread е добър роман и смятам, че е подходяща отправна точка за запознатите с творчеството на Ойейеми, защото другите ѝ творения вдигат летвата доста високо.