Посланическото градче

Забележка: Материалът е препубликуван от 69 брой на ShadowDance, т.е. от първата му публикация са минали 3 години, а от авторовия прочит на романа – поне 3 и половина. 

С Посланическото градче Миевил се е хвърлил изцяло в научната фантастика. Повечето от предишните му романи до известна степен рационализираха с псевдонаука фантастичните си светове, и донякъде с научен подход към странното. Тук обаче британската звезда на странната литература си е поставил рамка, която е много типична именно за класическите научнофантастични романи. За Посланическото градче дори може да се каже, че прилича много на фантастика от шейсетте или седемдесетте години на миналия век. Неслучайно Урсула Ле Гуин написа доста хвалебствено ревю за романа в The Guardian.

Посланическото градче разказва за сблъсъка с различното, за контакта с извънземното и чуждото, за търсенето на смисъл и за естеството на смисъла. Главната героиня, Ейвис, отрасва на планетата Ариека, населявана от енигматичните извънземни, наричани Домакините. Домакините не приличат по нищо на хората и останалите познати извънземни. Нито по външен вид, нито по биологията си, нито по привичките и социалните си практики. Дори езикът им е загадка за хората. Владеят го единствено генетично отгледани и специално обучени двойки близнаци, посланиците, които дават името на човешкото Посланическо градче, и на самия роман. Човешката колония поддържа стабилно съжителство със своите Домакини, съобразявайки се с непонятните правила, установени от извънземните, които сякаш дори не възприемат нормалните хора като съзнателни същества. Странните технологии на извънземните са превърнали човешката колония в ценен граничен пост на края на познатия свят. Когато на Ариека пристига нов посланик, изпратен със скрити мотиви от управляващите човешки светове, балансът на планетата е нарушен и всичко потъва в хаос, който заплашва с пълното унищожение не само на човешкото население, но и на уникалната извънземна цивилизация на Домакините.

Миевил за пореден път доказва огромния си талант, що се отнася до измислянето на нови и пленяващи светове. Не просто планетата Ариека, а цялата вселена, описана в Посланическото градче, е истинска радост за фена на фантастиката. Личи си, че Миевил е налял в нея страшно много въображение. Първата част на романа, в която Ейвис разказва за детството си на планетата, служи най-вече, за да ни запознае с красотата и мащабите на света. И макар Миевил да разкрива много детайли, ориентирането в художествената реалност става трудно. Заради невероятното й богатство, но и защото читателят е хвърлен в дълбокото без авторова помощ и полъжичково захранване, което да ни измъкне постепенно от зоната ни на комфорт. Напротив, още от самото начало се сблъскваме с екстремната другост на Домакините, както и със странностите на самата човешка колония на Ариека. В най-добрите традиции на фантастиката обществото на бъдещето е много различно от познатото ни и изисква сериозна мисловна работа и нагаждане на познатите модели. Миевил пък е от онези автори, които могат небрежно да нахвърлят по няколко смразяващо яки идеи на всяка страница, вплитайки ги естествено в повествованието, без обаче да се впуска в подробности. Много скоро след първите страници въображението вече е свръхстимулирано.

Ще спомена само една от най-впечатляващите концепции, които, да се надяваме, ще получат развитие в следващите романи на Миевил в този свят. Пътуването през космоса се осъществява през реалността на immer („винаги“ от немски). Immer e описана като тъмно и почти непознато море, което свързва със странната си геометрия далечните точки на manchmal („някога“), т.е. нашата реалност. Не е ясно колко „някогашни“ свята съществуват, не става и съвсем ясно какво точно е the immer. Пътуването през странната реалност се осъществява чрез специални кораби, управлявани от immersers (гениалната игра на думи е гениална), генетично предразположени хора, каквато е и Ейвис. Идейните мащаби, които това предполага, са зашеметяващи, а Миевил подобаващо е предал чрез дребни детайли усещане за смазваща необятност. Самата човешка цивилизация, разселена по различните краища на the immer, е само загатната като такава, но затова пък е загатната по най-добрия и пробуждащ интереса начин. Въобще, чакам с нетърпение още от тази вселена.

Посланическото градче, както написах по-горе, е роман за сблъсъка с различното и непонятното, роман за езика, до голяма степен. Ще кажа само, че сюжетът
се върти именно около странните езикови способности за комуникация на извънземните Домакини. Миевил не задълбава твърде много във философските измерения на тази безкрайно сложна тема, макар и отново да демонстрира в пълния им блясък енциклопедичността и мощното динамо на въображението си. Думите „сравнение“, „метафора“ и „лъжа“ придобиват нови измерения изпод перото на Миевил, а Домакините определено се нареждат сред по-интересните и истински други извънземни раси, описвани в научната фантастика.

Героите са една от силните черти на романа. Макар и да нямат особено богати истории, читателят получава чувството, че за тях има какво да се разкаже, макар и то да остава скрито зад минималистичните охарактеризиращи щрихи. Ейвис на моменти дори изглежда леко ограничена и далечна, но това всъщност е в тон с лиричното на места, на места клаустрофобично повествование. Останалите герои, сред които посланици, учени и изкуствени интелекти, също не получават много голямо поле за развитие, но пестеливото обрисуване някакси пасва идеално, може би защото на фона му странноста на извънземните Домакини изпъква още по-силно. Финалът на романа е необичаен и може би изненадващ по различни начини. От една страна изглежда, че Миевил някак твърде елементарно колапсира другото, различното в познатото и разбираемото, което контрастира остро с непонятната извънземна красота от първата половина на книгата. От друга страна обаче финалът може да се чете като метакоментар за комуникацията по принцип, за литературата и за жанра. И ако Миевил е искал да вложи подобен елемент, то този Миевил е освен всичко и малко тъжно ироничен. А героите му, като в истински добрите романи, успяват да изненадат читателя и да пораснат поне малко. В крайна сметка, Посланическото градче успява да проработи на много нива едновременно, което винаги е емблемата на добрия роман, особено на научнофантастичния.

Плюсове:
+ Прекрасният нов свят.
+ Миевил пише традиционно силно, но в тази си книга още по-добре е уцелил правилния баланс между детайли и гледна точка.
+ Многото ценни идеи.
+ Лиричността му се е получила много добре.

Минуси:
– Трудно откриваеми. Някои теми можеха да получат малко по-задълбочена трактовка. Но пък, от друга страна, в книгата тук-таме има явни индикации, че може би такава липсва нарочно.

Твърде отдавна съм чел Perdido Street Station и The Scar, а и все още не съм чел всичко на Миевил, но Посланическото градче определено е сред най-силните му книги и същевременно заявка, че авторът може да се превърне в звезда не само във фентъзи жанра, но и в научната фантастика.