Elektra

Дженифър Сейнт се появи в полезрението ми преди известно време, когато издаде Ariadne. Може би няма да се изненадате да научите, че Ariadne е роман за Ариадна и приключенията на Тезей, който се изправя срещу Минотавъра на остров Крит. Когато излезе преди една година,  не го прочетох. Докато се наканя да пристъпя към него, Дженифър Сейнт взе, че написа още един роман – отново преразказ на древногръцки митове. Воден от принципа, че като нещо е по-ново, е по-хубаво, взех да чета романа за Електра, като очаквах да видя нещо приятно, което поне малко да ми напомни на Цирцея. За съжаление не се получи така.

Elektra ни разказва една много странно пресъздадена история. Логично е да попипате какво странно би могло да има в преданието за Електра. Историята на рода на Атридите – смъртта на Агамемнон, отмъщението на Орест и Електра, а после и бягството на Орест от Ериниите, не е нещо нито непознато, нито особено неочаквано. Сюжетът е многократно предъвкван – в древногръцки трагедии, в ренесансови опери, във филмови продукции и къде ли не. Странността не идва от митологичния първоизточник. Тя се пропива навсякъде в разказа на Дженифър Сейнт. Повествованието е изключетолно бавно и протяжно, включва странни герои и така и не става ясно на читателя тия богове участват ли активно в мероприятието, или не.

В романа има три главни героини, от чиято гледна точка читателят наблюдава развитието на действието. Клитемнестра – сестра на троянската Елена и съпруга на Агамемнон, Електра – дъщеря на Клитемнестра и Агамемнон, и Касандра – дъщеря на Приам, жрица на Аполон, прокълнатата гадателка на Троя. Ако включването на първите две в роман, който носи заглавието Електра и обещава да разкаже историята за убийството на Агамемнон е логично, то участието на Касандра е меко казано изненадващо. Вярно е, че цялата Троянска война е разказана от нейната гледна точка, вярно е, че Касандра става робиня на Агамемнон и в каноничния сюжет умира с него. Но в крайна сметка Касандра не участва по никакъв начин в цялостната сюжетна рамка. Тя просто седи там, разказва разни работи на читателя – основно за Парис, Елена и Троянската война – и накрая просто изчезва. Дори и на смъртта ѝ не е наблегнато кой знае колко. Може би включването ѝ би имало смисъл, ако тя имаше участие в кулминацията, но не – Касандра излиза от сцената преди края на романа. Изглежда сякаш е там, за да може авторката да си изпълни норматива, а художникът да нарисува три жени на корицата на книгата и същевременно да има някой, който поне маргинално да е докоснат от боговете в рамките на повествованието.

Същевременно авторката през цялото време не може да реши тези богове ще се намесват ли в конфликта, или не. Доста е дразнещо избирателното включване на определени митове, свързани с Троянската война. Това особено проличава при преразказа на жертвоприношението на Ифигения. Тази трагична история никога не е страдала от липса на авторски интерес през вековете и една купчина опери и трагедии са се родили, оплаквайки тъжната събда на голямата Агамемнонова щерка. Тук Дженифър Сейнтс също изненадва с нетрадиционно решение. Авторката решава, че ще е по-добре за сюжета, ако спести последната част от митологичната история. За разлика от другите разкази, тук Ифигения като една наивна овчица до последно не осъзнава какво се случва. Няма я нейната доброволна саможертва  за баща ѝ, няма го и спасението на впечталената от смелостта й Артемида. В определен момент Дженифър Сейнтс дори решава, че боговете ще се проявят като малко по-големи мръсници отколкото в останалата част на повествованието и отказва да дари Ифигения с щастлива развръзка. Невинната Ифигения загива, без да е осъзнала истината, поразена от коварно предателство, само защото авторката е решила, че така ще успее да накара иначе разумната Клитемнестра да намрази Агамемнон.

Всичко това можеше и да е приятно за четене, ако стилът на писане предразполагаше към това. Но, не. В първата част от романа – тази, която ни разказва за появата на Агамемнон и Менелай в двореца на Тиндарей и процеса по избирането на съпруг на Елена – има известно наличие на пряка реч и взаимодействие между героите. Всичко това обаче постепенно заглъхва и във втората половина на романа отстъпва място на безкрайни разсъждения и описания на вътрешния свят на Клитемнестра, която непрекъснато се самосъжалява и се чуди дали да убие ей сега Агамемнон, или да изчака още малко. Човек би си помислил, че след като клетникът най-сетне загине в собствената си баня сюжетът ще се развърже, но не, иде поредното разочарование – терзанията на Клитемнестра плавно преливат в терзанията на Електра. Тя на свой ред е заета да се самосъжалява заради ужасния си живот, чуди се какво прави брат ѝ и разсъждава как двамата с него трябва да убият майка си. Към края си романът става практически нечетим. Едни безкрайни скучни вътрешни монолози, които не знаят какво точно правят между кориците на книгата, освен да надуват обема ѝ.

За съжаление книгата е доста неприятна за четене. Когато я започнах, имах доброто очакване, че ще видя нещо в духа на Цирцея или поне на Песен за Ахил. Не съм сигурен дали можех да остана по-разочарован. Писаниците на Дженифър Сейнт за далеч от нивото на Маделин Милър, която също разказва драматични истории от древногръцката митология, там също няма щастливи хора и всичко е една безкрайна трагедия, но успява да го направи по интересен и предизвикващ фантазията начин. За съжаление не мога да препоръчам Elektra на никого. Книгата изглежда като направена, за да се възползва от феминистичната вълна, заляла митологичната фантастика напоследък, докато се прави на тежка древногръцка трагедия. Истинската трагедия обаче се разиграва в главата на читателя, който си скубе косите в очакване нещо да се случи.