Смъртта на светлината

Ворлорн е умиращ свят. Свят, чийто кратък танц със звездите позволява на човешките светове от Предела да го превърнат в мимолетен паметник на своята култура. Да го тераформират, да изградят своите четиринадесет фестивални града на него, а само десетина години по-късно да го изоставят на съдбата му – самотно пропадащ в космическия мрак.

От Лос Анджелис Таймс са казали, а после Бард са изтипосали на корицата, че нещото между кориците е „Дивият запад в космическото пространство!“ Възразявам. Дивият запад е период на създаване, формиране на общност, специфична култура и фолклор. Смъртта на светлината ни представя точно обратното – загиваща планета, рушаща се инфраструктура и предсмъртните стонове на отминали традиции и обичаи. Загниването и разрухата са сред слабостите на Мартин, както той сам споделя в свое интервю, и макар да присъстват в редица негови произведения (включително Песен за Огън и Лед), в този роман не просто присъстват, а са централната тема.

Ако търсим аналогии, то Дж. Р. Р. Мартин съвсем не ги е крил и те са свързани по-скоро с артурианските легенди и забранения романс между рицаря на Кръглата маса Ланселот и кралица Гуенивир, както и с падението на Камелот. Протагонистът Дърк т’Лариен, подобно на средновековния си прототип, е воден от своята любов към Гуен („моята Джени“), ала действията му нарушават крехкото равновесие на почти обезлюдения Ворлорн и водят до страдание и смърт. Гуен Делвано също заема с готовност поста си на жена, разкъсвана между дълга и любовта – или поне спомена за нея, а в незавидната роля на Артур влиза Джаантъни Рив Волф висш-Айрънджейд Вайкъри. Името на този кавалaр (едно от многобройните разклонения на човешкия вид, с много специфична култура)  съвсем не е случайно, а както ще разберете, имената давани от расата на каваларите никога не са. Всяка дума в техния език носи недоловими оттенъци и нюанси, оплита мрежа от връзки и е свързана по превъзходен начин с войнствения им начин на живот и историята на родния им свят.

По нищо не личи, че Смъртта на светлината е писана през далечната 1977г. и е първият роман на Мартин. Напротив, книгата е чудесна демонстрация на умението на така обичания писател и той очевидно не се е боял да влезе „в дълбокото“ още в началото на своята кариера. Тук няма да откриете широкия размах на по-късните му творби, ала това не е попречило да обрисува Ворлорн по смайващ начин и да придаде на този свят плътност и детайлност, привидно далеч надхвърлящи нуждите и целите на романа. Мнозинството автори във фантастичните и фентъзи жанрове трудно успяват да бъдат толкова живо описателни дори в значително по-дълги произведения и поредици. Мартин изнася урок в това отношение и ни дава Мускел Крайморски – изграденото от шарени тухли и дърво пристанище, в чието море отдавна няма лодки, a също и Предизвикателство – огромна свръхтехнологична кула с грижовен изкуствен интелект, който се грижи за всяка потребност на обитателите й, дори сред вече пустите коридори, и крепостта на каваларите Лартейн, окъпана в съхранената от жар-камък светлина и наричана затова Огнефорт, както и скръбния Крайн Ламия, чиито кули свирят умопомрачаваща симфония с планинския вятър… все фантастични и красиви места, чиито описания предизвикват копнеж да бъдат посетени, нечии стъпки да отекнат из обезлюдените им утроби.

За разлика от други светове на Мартин, тук героите се броят на пръстите на ръцете, а залогът привидно не е висок. Сред страниците няма да откриете вселенска заплаха, нито безброй животи, които зависят от решенията на персонажите. Сблъсъкът е на по-индивидуално, интимно ниво, а лично аз имах нужда от нещо, което не се стреми да ме смаже с мащабите си. Самите участници в събитията на Ворлорн до един са противоречиви, което е типично за Мартин. Дърк и Гуен, на които (може би) трябва да симпатизираме, доста по-често ще дразнят с нерешителността и съмненията си, а Джаан Вайкъри се откроява сред останалите с ролята си на мост между закостенелите каваларски традиции и съвременните разбирания на човечеството. Каваларът е като че ли най-сложният и заслужаващ съчувствие персонаж, разкъсван между две култури и чужд във всяка една от тях.

Завършвам този преглед с препоръката да опитате Смъртта на светлината, ако все още не сте го направили. Романът категорично дава заявка за уменията на Дж. Р. Р. Мартин, чиито плодове натрупаха толкова популярност през последните години. Уговорката е да не очаквате пиротехнически ефекти, разтърсващи обрати или взривен екшън, а лирична история за една отдалечена, все по-студена планета и човечетата, които задават своите вечни въпроси за любов, дълг и традиция сред нейния предсмъртен пейзаж.