The Causal Angel

Бележка от автора: Текстът по-долу е по-скоро кратка статия за цялата поредица, отколкото рецензия, съсредоточена върху книгата в заглавието на материала. Или по-скоро в него съм използвал впечатленията си от романа, за да помисля цялостно за книгите на Хану Раяниеми. Тъй като Роланд е дал доста добра представа за фабулата, съм избягвал да разказвам събития от книгите. В материала няма спойлери и за предишните две части.

The Causal Angel затваря великолепната трилогия за премеждията на крадеца Жан льо Фламбер, започнала с The Quantum Thief и продължена в The Fractal Prince. Хану Раяниеми направи чудеса в тези три книги, показа жанра в нова светлина, която само може да му вдъхне допълнителен живец. Имам предвид по-тясно ориентирания жанр на сравнително „твърдата“ фантастика, чийто фокус – или поне един от фокусите й – пада върху научната призма.

Да се нарекат книгите на Раяниеми „твърда фантастика“ ще прозвучи нелепо на мнозина. Постчовешкото бъдеще, обрисувано в поредицата, е толкова далече от настоящето, до такава степен пропито от спекулация, че няма да бъде твърде голямо преувеличение по степен на невероятност да я оприличим с фентъзи произведение. Голямото „но“ в случая се крие в метода на Раяниеми. Сам по себе си той не е никак нов за жанра – новите технологии и научни разкрития биват въведени авторитетно в разказа, сякаш са естествена част от тъканта на света. Читателят е оставен да повярва на авторитета на текста и да си запълни празните места, както може и доколкото има желание.

Раяниеми надгражда върху този метод поне по два начина. Първият е чисто количествен. Техночудесата се сипят на всяка страница, от самото начало на The Quantum Thief до края на поредицата, при това втъкани по естествен начин в света и езика на книгите. Малко са авторите, които могат да се похвалят с научните компетенции на Раяниеми – специалист по математическа физика и теория на струните, основател на тинк-танк, пионер на невроадаптивната литература, ученик в The Singularity University и какво ли още не. В стегнато подир стегнато изречение той успява да вплете логиката на един на практика вълшебен за съвременния читател свят, представяйки го да изглежда напълно познаваем, и то познаваем чрез теоретичните инструменти на настоящето.

Не може да се отрече, че изреченията на Раяниеми са на места непрозрачни, ако читателят не разполага с необходимите за разгадаването им познания. Смазаващото количество и разнообразие на научната епистемология обаче, смляна и преподредена в художествена измислица, сами по себе си неутрализират това неудобство в прозата му (няма как да го нарека слабост, тъй като недостигът в случая би могъл да се търси само в индивидуалния четящ). Ако не сханете поредица от няколко изречения, описващи принципа на действие на космически кораб през призмата на физиката на елементарните частици, може би ще разберете хитрото позоваване на теорията на игрите няколко параграфа по-надолу. Или пък ще оцените правдоподобния от гледната точка на модерната невронаука модел на съзнанието, който е бегло загатнат в същия параграф. Ако имате под пояса си някакво познание по информатика, вероятно ще се насладите на смисленото алгоритмично обяснение на даден феномен, което читателят лаик би подминал, без да заподозре кой знае каква дълбочина. Писането на Раяниеми стъпва много здраво върху множество модели на света, голяма част от които научни. Предвид наситеността на прозата му с податки към тези модели, тънките томчета могат да бъдат оприличени на архивиран файл, който, разархивиран, би варирал по обем и текстура в главата на различните читатели, в зависимост колко надълбоко е склонен да слезе всеки от тях.

Един кратък пример.

„Тhere is no pain. She always thought there would be pain in a forced black box upload, living all possible lives in one white-hot moment. (…) Her brain is on fire.“

Не особено внимателният и неподкован читател може би ще мине през тези изречения, без да се замисли какво точно биха могли да значат. Ъплоудът на съзнание, бидейки кражба на душата (превръщането й в гогол), като че ли естествено насърчава асоциации с болка, страдание, пренатоварване. В The Quantum Thief обаче въпросният процес е обяснен, макар и крайно пестеливо. Става дума за метод, при който мозъкът бива заразен с оптогенетичен вирус, т.е. с активирането си всеки неврон задейства светлинен маркер, което позволява активността му да бъде проследена и записана. Оттам насетне, чрез многократна активация на всевъзможни дялове от мозъка, външен наблюдател би могъл да снеме пълния набор от реакции. Наблюдателят всъщност не разбира какво точно се случва в съзнанието на заразения човек, за него той е „черна кутия“. Подобен метод вероятно би разрушил биологичния носител на съзнанието, поради продължителната му интензивна стимулация.

Така, „изживяването на всички възможни животи в рамките на един нажежен до бяло миг“ от „мозък, обхванат от пламъци“ придобива ново, много по-буквално значение. Мозъкът на Миели наистина изживява всички възможни (или поне въобразими) животи, защото извиква на повърхността цялото й познание за света, довеждайки я до мига на пренатоварване, в който безкрайните нюанси на собствения й житейски опит се сливат в хомогенната белота на умиращия мозък, обхванат от епилептичен пламък.

Този начин на очаквано читателско разопаковане е modus operandi в текста на поредицата. Ако Раяниеми бе изплел тематично еднообразна плетеница, книгите му щяха да представляват предимно тясносъсловен интерес. Богатството на подобни залежи от скрит смисъл, оцветени в множество нюанси на научното познание, прави книгите му по-твърда фантастика от повечето романи, които целенасочено се рекламират като такава. Физически и информационно, светът на Жан льо Фламбер създава мощна илюзия за истинност, постигната чрез писане, което се възползва ефективно от напредъка на рационализма и научното мислене. Раяниеми постига нещо, което е отличително умение на големите научни популяризатори: прави света да изглежда разбираем. Винаги се е твърдяло, че научната фантастика е причина мнозина да изберат научна или инженерна кариера – за да преследват същите тези чудеса в истинския живот. Тук чудесата не са една или две централни идеи, които представляват сърцевината на романа; чудесата в тази вселена са във всеки параграф и никое от тях не е привилегировано. На фокус е по-скоро внушението, че всяко едно чудо е обяснимо посредством разума, че всичко, позволено от правилата на Вселената, може да бъде постигането от същия този разум.

Вторият голям принос на Раяниеми е третирането на свръхтехнологичното бъдеще, изградено от хладния разум, като обект на изкуството. Науката и логиката може да стоят в правдоподобната му основа, да обясняват механиката му, но художествеността определя възприятието му. В този така различен от нашия свят езикът асимилира новото, новото е пропило езика, информацията се разпространява като вирус под формата на нови и нови игри, а събитията някак естествено се подреждат във формата на класически жанрови форми. Копираните човешки съзнания носят като наименование фамилията на автора на Мъртви души, една от двете свръхсили в Слънчевата система е наследник на естетиката и жаргона на MMORPG клановете на 21 век, The Quantum Thief е в известна степен класическа история за детективи и крадци, а The Fractal Prince търси истината за съзнанието във фракталното естество на историите. Дори на ниво образност книгите често отпращат по-скоро към символистите, отколкото към трезвия маниер на „твърдите“ фантасти. Раяниеми постоянно демонстрира, че неговото конструирано бъдеще е колкото продукт на разума, толкова и на артистична комбинаторика.

Благодарение на тези си достойнства, поредицата за Жан льо Фламбер е явление, което осезаемо обогатява научнофантастичния идиом, по начин, по който го са го сторили Хиперион на Симънс или пък поредицата за Културата на Банкс, например. В случая целта ми не е да сравнявам споменатите заглавия, нито да ги подреждам в класации. Единствено искам да подчертая, че The Quantum Thief, The Fractal Prince и The Causal Angel са толкова увлекателни романи не просто защото са чудесно написани и въобразени, а защото представляват един нов полъх в жанра. Не са без своите слабости, и като на всяко ново нещо им предстои да бъдат последвани от подобрени версии на самите себе си. Важното е, че в настоящия свят на информационно изобилие, Раяниеми е напипал подход, който много добре отговаря на потребностите на няколко поредни млади, техно-ентусиазирани, жадни за информация, постоянно геймифициращи се поколения, вперили поглед в буквалните и метафорични сингулярности на бъдещето.

За съжаление, макар и все така увлекателна като предшествениците си, The Causal Angel страда от известни липси. Формалното експериментаторство, което беше силно застъпено (на ниво жанр) в The Quantum Thief и фундаментално в The Fractal Prince (на ниво наратив), тук като цяло отсъства. На лице е по-скоро вял опит романът да бъде разказан като вид игра, в съзвучие с тематичната му съсредоточеност върху зоку обществото, но всъщност резултатът е толкова недопечен и частичен, че не бих се учудил да съм си въобразил цялата тази линия.

Липсата на подобен структурен фокус прави книгата осезаемо по-слаба, макар и във всички останали отношения Раяниеми да е на обичайното високо ниво. Тази разфокусираност обаче привлича погледа и върху друга слабост на книгите, която винаги е присъствала, но може би не беше толкова видима. Множеството опорни модели, които Раяниеми е вложил в направата на света си, остават предимно от „твърдата“ страна на научното мислене. Дори въпросите на когнитивната наука и теорията на игрите предполагат преди всичко абстрактно и емпирично мислене, в тях липсва пространство за интерпретация. Съответно и художественият свят на постчовешкото бъдеще е до голяма степен лишен от подобни пространства. Играчите в него са ясни, целите им, макар и сложни, са добре дефинирани, силите, които действат, са концептуализирани по-скоро като универсални и митологични, отколкото като чисто човешки, податливи на историята и контекста. В свят, в който виртуалните реалности са от човешка гледна точка безброй, истинската реалност като че ли престава да бъде в какъвто и да е смисъл човешко творение; тя е просто агрегат и огледало на универсални тенденции и закони. Соборностът е вперил поглед в Голямата обща цел, зокутата пък разглеждат всичко като поредното ниво във вселенската игра. Някъде по трасето историцизмът е спрял да бъде смислен инструмент за изучаване на човека, защото краят на историята наистина е настъпил.

Това разбира се е напълно валидна визия за едно такова бъдеще. Само че докато вярата в познанието и разума, която текстът демонстрира, носи по-скоро положителен заряд, то това общество, в което човекът е спрял да бъде създание на историята, е истински плашещо. Подобно общество е почти детерминистично в някакъв смисъл, което е добре отразено в хипер-логичната аргументация на главния „злодей“ в The Causal Angel, The All-Defector. Историите, чисто човешките истории, са отстъпили на архетипно-митологични абстракции върху тях, като например мита за трикстера и крадеца на огън в лицето на Жан. Може би краят на книгата може да се разглежда като опит за реабилитиране на възможността и желателността един такъв по-човешки свят все пак да съществува, но при всички случаи тази нишка не получава достатъчен фокус и ясно развитие.

Така поредицата на Раяниеми оставя вкус на истински пост-човешка фантастика, доколкото човеците до голяма степен са изчезнали. В първите две книги, където действието се развиваше сред технологично по-изостаналите общества на Марс и Земята, това усещане не беше толкова силно. В The Causal Angel тази дупка е болезнено очевидна и поне за мен това затвърждава поредицата като по-скоро дистопична и песимистична (въпреки финала, и въпреки първите две книги, които все пак дават надежда за тълкуване и в обратната посока). В крайна сметка подобен тип фантастика по дефиниция е по-малко интересна, защото, късайки с историята, отказва да коментира света тук и сега, да предлага решения и да задава въпроси. Далеч съм от мисълта, че поредицата на Раяниеми може еднозначно да бъде характеризирана като такава фантастика, но затварящата книга накланя моята интерпретация сериозно на тази страна на кантара.

The Causal Angel може и да по-слаба от предшествениците си, а цялостната визия на Раяниеми може и да е малко по-рядък бульон, отколкото ми се искаше; въпреки това поредицата е истинско събитие за жанра, дори само заради купищата инструменти, с които го обогатява. Заради формалната смелост на текста, жанровата му адаптивност, лекотата, с която говори на език, пръкнал се от любовната игра между Рационализма и Романтизма, заради мащабите и митологизма – книгите са скъпоценни камъни в короната на фантастиката. Остава известно разочарование, че може би, както написа Адам Робъртс в The Guardian, тази художествена вселена е по-скоро барокова конструкция, по-скоро модел на света, отколкото истинна репрезентация на самата реалност, пропита от усещането за възвишеното (the sublime). Дори да е така, украшенията по стените й дълго ще хипнотизират читателите с красотата си, а в мерките им писателите фантасти може би ще открият идеи за още по-ефективни инструменти, чрез които да дълбаят към сърцевината на битието.