Ancillary Mercy Every ending is an arbitrary one

Ancillary Justice (Правдата на Торен) е сред най-интересните представители на космическата опера за последните доста години. Дебютният роман на Ан Леки изгради уникална вселена (така де, „Римляни в космоса“, но по уникален начин), пречупена през призмата на персонаж, едновременно много по-голям от човек, и много по-малък от това, което е бил преди. Книгата обра де що имаше награди под слънцето и заедно с продължението Ancillary Sword (Милостта на Калр) бяха издадени на български от ИК Бард, и великолепно ревюирани от колегата Random (тук и тук).

Уви, финалът на поредицата – Ancillary Mercy – няма изгледи да бъде издаден на български в обозримото бъдеще (основно, подозирам, защото няма как да запазят преводната логика на заглавията – корабът все още е Милостта на Калр…), а книгата заслужава да бъде ревюирана. Разбира се, ако не сте чели предните две книги, не само ще бъдете брутално оспойлени от този материал, но и вероятно няма да разберете за какво изобщо плямпам. След това (ненужно) предупреждение е време да се върнем в необятната вселена на Имперския Радч и приключенията на Брек/Правда на Торен в провинциалната станция Атоек.

Ancillary Mercy завършва историята от предходната книга и – донякъде – тази на флотския капитан Брек, но бързам да предупредя, че Ан Леки не се вълнува от гражданската война на Анаандер Мианаай, или ако се вълнува, то тя ще бъде развита/приключена в бъдещи книги. Настоящата трилогия винаги е била всъщност безкрайно интимната история на Изкуствения Интелект Правда на Торен, и това е частта от вселената, която е приключена тук.

Действието започва веднага след финала на Милостта на Калр – Капитан Хетнис е в хибернация, заложник на борда на кораба на Брек, която да гарантира подчинението на Мечът на Атагарис, чиито декади от второстепенни (телата, които корабът на Брек вече не притежава) и масивни оръжейни системи иначе биха били директна заплаха за станцията Атоек, тъй като Хетнис е привърженичка на противниковата версия на Анаандер Мианаай, за която Брек знае, че е изключително реваншистки настроена към нея. Заплахата от извънземните Пресгери е все по-вероятна, когато в системата пристига нов Преводач – „човек“, създаден от мистериозната раса, за да комуникира с хората и да отсъжда условията на договора, който ги спира от това да изтребят човечеството. Междувременно, от другата страна на Призрачната Порта се крие древен космически кораб с ИИ от епохата преди Анаандер Мианаай да пороби Имперския Радч преди 3000 години, която никога не е била променена от Тиранина. И една от нейните второстепенни е на борда на станцията.

Насред политически хаос и потенциални противници, криещи се из периферията на звездната система, Анаандер Мианаай най-накрая пристига от погрешната посока. Версията на Господаря, която иска да продължи неспирното разгръщане на Имперския Радч и която ненавижда Правдата на Торен до смърт, мигновено премахва авторитета на флотския капитан и започва да антагонизира всички важни политически лица на Атоек, макар и те да са неспособни да ѝ се противопоставят. Но Брек има скрит коз – лейтенант Тисарват, която за кратък момент е била второстепенна на самата Анаандер и все още помни всички кодове, които тази версия притежава, за да контролира Изкуствените Интелкти… или да ги освободи завинаги.

Ancillary Mercy е стегнато четиво и за разлика от предишната част не страда от бавни моменти и проблеми с ритъма – резултат от факта, че това е втората половина от историята, на която Милостта на Калр беше първа. Нещата, които в предходната книга изглеждаха незавършени и излишни, тук получават своя завършек, което прави книгата лесно и бързо четиво.

Романът се завръща към големите теми от първата книга, и най-вече тази за това какво точно е самоличността във вселена, контролирана от клониран до безкрайност човек (интересен елемент е фактът, че това 3000-годишно създание е все така дребнав задник, каквото е било първоначално) и Изкуствени Интелекти с безбройни тела, където идентичността на обикновените хора е заменена от статус, където това дали си „цивилизован“ Радчай е много по-важно от името ти, дори ако това име принадлежи на древен и могъщ Дом. Брек се сблъсква със собствените си ограничения и факта, че в опита си да възстанови малка част от изгубените си сетива, всъщност е поробила Милостта на Калр без изобщо да се вълнува от нейните чувства.

Дори Преводачът на Пресгерите поставя интересен въпрос на тази тема (и загатва още по-интересни въпроси за извънземните си господари). Първоначално, тя се представя като Длик, която беше убита по случайност в предната книга. Но след като Брек я уведомява, че това вероятно е грешка, и че тя сигурно е по-скоро Зеят – името, споменато от мъртвата Длик – тя ентусиазирано приема тази персона и коментира личностните качества на Длик и колко се радва, че не е принудена да ги има. Малкото човешки същества, за които ни пука – Лейтенантите на Брек и другите хора, които срещнахме в предишната част – също минават през кризи на идентичността, и Леки им дава нужното време да не стоят като придатъци на по-интересната история на Правдата на Торен и конфликта ѝ с Анаандер Мианаай.

Финалът, както казах, е единствено „финал“ за Брек и героите около нея. Ancillary Mercy свършва с доста масивна промяна на начина, по който Имперският Радч функционира, и ако Леки има желанието, тя може да разгледа тази промяна в цяла нова трилогия. Книгата може би ще разочарова почитателите на епичната фантастика, защото при все нелошото количество екшън, това просто не е особено интересно за авторката. Но за хората, подхванали първия роман заради феноменално добре развитата главна героиня, завършекът на трилогията ще бъде повече от задоволителен, и аз поне нямам търпение да се върна в този свят отново и отново.