По предложение на автора публикуваме този текст на един от доайените на българската фантастика Атанас П. Славов. Текстът излиза за пръв път в алманаха ФантАstika 2016.

В американското кино и телевизия има едно тематично направление, което никой не нарича фантастика, но то всъщност си е точно това: „алтернативна политическа реалност на САЩ“. Произлезли от литературните традиции на такъв шедьовър като Цялото кралско войнство на Робърт Пен Уорън, изпълнени с различен талант и творчески задачи в сюжета, тези филми и сериали са проиграли какви ли не социални модели и политически колизии върху територията на днешния американски социум. Като се започне от Американският президент, където Майкъл Дъглас талантливо се престори на първия честен и принципен американски лидер, способен да се ожени за най-безмилостната си критичка, през драми от рода на Дейв, където един продавач, двойник на президента, бе поканен да го замества временно, а след смъртта му се оказа първият истински „човек от народа“, оглавил държавата, та до една от последните роли на незабравимия Робин Уилямс, където ТВ комедиант стана президент поради компютърна грешка…

Заснети са десетки широкоекранни блокбастъри на тази тема, стотици епизоди в сериали и други екранни форми. Но напоследък – по-специално от 2000-та година насам (разбира се, не без намесата на 11.09.) – се оформи една тенденция на ожесточаване, своеобразна „хипервентилация“ на политическото въображение, което породи сюжети, немислими в предишното десетилетие.

Нека телеграфически се спрем на фактите:

По време на 8-те години живот на сериала 24 всеотдайният агент Джак Бауер преживя какво ли не: управлението на чернокож президент (10 години преди Обама) – личност с наистина фантастично благородство на характера и мирогледа, който залови своята първа лейди в конспирация и я прати в затвора, а накрая бе убит от ястребите във върхушката. Разобличаване на заговор, ръководен от вицепрезидента, и арестуването му. Ядрен терористичен акт на територията на САЩ. Банда африкански диктатори превзема Белия дом и принуждава американската президентка да чете условията им по националната телевизия. И така нататък, и т.н. …

В Rubicon (2010) (Рубикон) – скромен аналитик в „исторически“ институт открива, че неговата месторабота е прикритие на мощна политико-икономическа групировка, която дърпа конците на американската индустрия. Опитите му за разобличаване довеждат само до мига, в който заедно с всички други наблюдава взривяването на петролните кораби и сонди в Мексиканския залив, което ще донесе на „височайшите манипулатори“ милиарди чиста печалба… Сериалът е заснет почти едновременно с прословутата катастрофа на платформата на „Бритиш Петролиум“…

Last Resort (2012) (Крайни мерки) – Капитанът на голяма атомна подводница, базирана в Индийския океан, получава заповед да изстреля ядрени ракети по Пакистан, в резултат на което ще загинат над 3 милиона души. И то я получава по канал, който се ползва само в случай, че Генералният щаб е унищожен… Той отказва и веднага е атакуван от друга американска подводница, вярна на заговорниците. Скоро размирният капитан и неговите хора, настанили се на екзотичен остров, са във война със САЩ… Ключова фраза: „Аз съм се клел във вярност към американския народ, а не към шайката разбойници, превзели Белия дом.“

В Blacklist (2013) (Черен списък) – виждаме могъща конспиративна групировка, близка до представата за Тайно правителство. Заговорът „Кабал“ в този сериал е на толкова високо ниво, че главният директор на ЦРУ е негова дребна пешка. И щом се оказва компрометиран, той просто е изхвърлен от служебния си самолет. Трудно може да се измисли по-жестока ирония от сцената, в която средностатистическо семейство тъкмо гледа по телевизора уволнения директор на ЦРУ, когато неговият труп, пробил покрива им, се стоварва върху масата…

Blindspot (2015) (Сляпо петно) – Бивш генерал (жена) ръководи тайна организация, целяща изкореняване на корупцията чрез чудовищни терористични актове срещу глобалната енергийна система на САЩ. Неведнъж към агентите се прилага пълно изтриване на личността и формиране на нова.

Designated Survivor (2016) (Последният претендент) – В момент на общо събрание на правителството и сената е взривен Белият дом. Държавата е обезглавена и президент става единственият оцелял министър – този на социалното строителство. Тече заговор за пълна подмяна на властта…

В Timeless (2016) (Извън времето) пък тайното правителство на САЩ (Гриндхаус) е създадено още по време на Гражданската война с идеята, че „на простолюдието ще им дойде много демокрация…“ и героите трябва да използват машина на времето, за да се борят с нея. Ще видим докъде ще стигне куражът на авторите във втори сезон през 2017 г.

Quantico (2016-2 сезон) (Куантико) – Един квартал в Ню Йорк, където са се събрали куп държавни глави, ненадейно е обкръжен от серия взривове, които го превръщат в изолиран остров, превзет от неизвестни терористи, говорещи помежду си на развален суахили. Пленен е и президентът, а неговата първа лейди – екзекутирана с голям лъскав ятаган… Причинителите – тайна организация в недрата на самото ЦРУ!!! Въобще този сериал е един истински феномен – с потресаваща откровеност и голяма доза драматургичен талант авторите на сериала ни разкриват как група вдъхновени от идеята „да служат на родината си“ млади хора са подложени на целенасочено „деинсталиране“ на всички морални ценности в името на подготовката си за агенти. Виждаме как дружбата се превръща в манипулация, любовта – в прелъстителство, симпатията – в психично поробване. От време на време героите сами се опитват да осъзнаят ситуацията, питайки се „В какво се превръщаме???“, но нищо не могат да направят – машината работи с пълни обороти! Започнах да гледам този сериал предимно заради главната актриса, Приянка Чопра, която ме спечели с индийските филми, в които съм я гледал – очарователна, игрива, обожавана от мъжете – истинска богиня на женствеността. Беше ми интересно как ще изглежда в американски контекст. И след всеки епизод тя започна да ми изглежда по-ниска, по-невротична, по-нечаровна, имах чувството, че непрекъснато е изнасилвана, не, не в сюжета, а някъде зад кадъра. Всъщност това си беше истинско изнасилване на психически-мирогледно ниво – упражненията по предателство, жертване на другите, подли рекомбинации от влечения и предразположения, които бъдещите агенти трябваше да прилагат един към друг (включително и тези, които вече са станали любовни двойки!). Преподавателите им, сами отдавна разрушили личния си живот, ги обучаваха как и защо не могат да си позволят никакви човешки чувства, които не служат като инструменти за постигане на агентурната им цел. Винаги съм гледал с ирония на кървавите филми на ужасите, за мен те са по-скоро смешни, отколкото страшни, но по време на гледане на Куантико се усетих, че потръпвам от ужас преди всеки нов епизод – накрая спрях гледането на първи сезон – беше ми просто нетърпимо да виждам душевното обезглавяване и разчленяване на тези иначе обаятелни младежи – много по-страшно от физическото такова…

Любопитното е, че всички тези страхотии стават не по вина на външни врагове, а по инициативи на вътрешни „разочаровани или разобличители“, желаещи да реформират или направо унищожат системата на свръхдържавата. Същото се случва и в последните два филма с Джеймс Бонд – героят воюва с бивши агенти на самото МИ 6. Тенденцията рефлектира дори в космическата фантастика – и трите нови филма от подновения Стар Трек са посветени на „разочаровани“ – и ако първият бе по традиция от чужда цивилизация, то следващите двама са типични „рожби“ от тайни операции на Старфлийт.

Тук ще направя едно (не лирично, а научно) отклонение: когато Иля Пригожин получи Нобелова награда за формулиране на „дисипативните системи“ (научния образ на самоорганизационните процеси в природата), всички свързаха това с развитието на физикохимията. От само себе си се разбираше, че самоорганизационните процеси са характерни за живите и разумни системи – всички социални и обществени групировки (партии, движения, фронтове) например са резултат на такива процеси, къде осъзнати чрез дискусия в медии и парламенти, къде неосъзнати чрез слухове и настроения. На мен лично винаги по-интересни са ми били вторите.

През 90-те години нашумя една статия на руски автори: „Голем иска да живее“, в която развиха разкошна хипотеза за инстинктивния колективен разум на бюрократите апаратчици в Русия, където отделната личност не взима глобални решения, но като цяло бюрократичната машина е истинският Голем – конструкт на властта на Статуквото, която притежава могъществото на Изкуствения Интелект, описан във фантастиката.

Сценаристите, режисьорите и продуцентите на споменатите американски и английски филми и сериали в човешки план по нищо не приличат на руските бюрократи, но самоорганизационните тенденции работят и чрез тях. Това са прекрасно информирани, талантливи драматурзи (обучаването в творчески уъркшопове, което в прозата може да се оспорва, при тях дава чудесни резултати), умни и наблюдателни хора, вградени в живия социален живот на страните си, и отразяващи всички обществени настроения, и, най-важното – следящи постиженията на своите колеги и винаги търсещи начин да ги надминат: по острота на конфликтите, по смелост на социално-политическите обобщения, по мащабите на неслучилите се събития. Те възприемат това като „законите на занаята“, но на практика се получава, че действат като колективен разум, който екстраполира тенденциите и рисува една колективна картина на близкото бъдеще на свръхдържавата. Уверен съм, че не си поставят такава цел, но резултатът е налице!

Социалният организъм на глобалната свръхдържава САЩ е достигнал своята „бифуркационна точка“ на абсурда! От демокрацията е останал само един мит, словесен образ, милионите електорални единици не само че не са информирани за същинските интереси на върхушката, ами се и прави всичко възможно да си останат такива. Младите, формирани от пропагандата „да служат на родината си“, отиват на обучение в силовите и тайните служби, където то влиза в пълно противоречие с донесения от къщи християнски морал. Резултатите са или личностни трагедии, или личности-чудовища. И всичко това не е нечия злонамереност, това са СИСТЕМНИТЕ ИЗИСКВАНИЯ на „мегасистемата“ и интересите на олигархичния 1%, контролиращ всички жизнени процеси на социалния организъм.

Тук му е мястото да се спрем на въпросния ЕДИН процент, съставен от политици, финансисти „банкстери“, корпоративни мениджъри, който е редовен антигерой на множество фантастични филми и сериали.

Демоничното изобразяване на корпоративните шефове е своеобразен „бон тон“ в американската кинофантастика. Изумителна е повторяемостта на визуалния шаблон, в който ги виждаме отново и отново: независимо дали са мъже или жени, млади или стари, те обикновенно стоят пред огромни стъклени стени, през които се виждат светлините на големия град. Те гледат навън, размишляват и дават заповеди, без да се обръщат към подчинените си. Този шаблон идва от японските филми, феодалните владетели на новото време с изразителния си гръб демонстрират самочувствието, че васалите им няма да се осмелят да ги нападнат, а и да го направят, не представляват никаква опасност за самурая-владетел. Мегаломания, социопатия, безгранична надменност над милионите човекомравки, които пълзят в краката им – това са типичните характеристики на тази митологема. Казвам митологема не защото истинските корпоративни директори са по-човечни, а защото този митичен кинообраз има за цел да отклони вниманието от простичкия факт, че корпоративните чудовища не са нищо друго освен квинтесенция на реалния капитализъм, който владее света. Те са просто пирамидалните извишения в неговия пейзаж. И социопатната непоколебимост на управителните съвети да вземат „трудни решения“ (милиони съсипани животи и унищожени екосфери) в името на „печалбата на всяка цена“ не е лично злодейство, а „ролево задължение“ на поста. И за тяхното място биха се „кандидатирали“ всички онези по-дребни предприемачи, които засега са техни жертви.

Но нека се спрем на три примера:

  1. Charlie Jade (2005). Чарли Джейд, типичен детектив от „ноар“ филм, воюва с една корпорация Vexcor, разположена в четири паралелни пространства: Алфа-вселена – с победил корпоративен тоталитаризъм, Бета-вселена – нашия свят, където тепърва побеждава, Гама-вселена – екологичен рай, охраняван от екоактивисти, взривяващи сградите на Vexcor. И още една вселена – населена с хора в сиви костюми. Сериалът е копродукция на ЮАР и Канада.
  1. Continuum (2012) (Континуум). В бъдещето през 2077 година светът се управлява от Корпоративен съвет. Терористи, воюващи с властта му, и една агентка пропадат през времето в 2012 и започват целенасочени хроноклази за постигане на задачите си. Агентката отначало им пречи, но постепенно разбира, че воюва не толкова за победа на работодателите си, а за да си върне познатия живот, семейството и детето си. А корпоративната власт е несъмнено зло, което трябва да бъде унищожено. В този сериал, продължил 4 години, най-видна е мирогледната безпомощност на авторите – накрая героинята се връща в едно бъдеще, което изглежда хармонично, без да ни казват как работи то и как е постигнато.
  1. Incorporated (2017). В първия сезон на този набиращ сила сериал виждаме картина, изгодно различна от досегашните. Главният герой по традиция е „момче от народа“ , хакерче, фалшифицирало произхода си и проникнало в ръководния състав на могъща корпорация не защото е революционер, а за да спаси приятелката си, подписала заробващ договор, който я превръща в скъпа проститутка за върхушката. За разлика от другите филми, тук никой не е демонизиран и никой не е героизиран. Младежът мами, жертва чужди животи, убива, за да постигне целта си, лъже чудесната си съпруга, честна и искрена млада жена, която според силите си лекува в клиника за бедни. От друга страна, корпоративната шефка на филиала в този град не е лишена от човешки черти. Тя обича дъщеря си, но отказва да преговаря с отвлеклите я, защото това не е изгодно на корпоративните интереси. Дава заповед да се унищожи изобретение, което може да спаси екологията на планетата, само защото е притежание на друга корпорация, но виждаме какво страдание ѝ причинява това, сълзите по лицето ѝ са искрени! Филмът е дело на двамата братя Пастор, пробили в Холивуд испанци, дано драматургичният талант и социалният кураж да им стигнат за достойното изобразяване на картината, която са подхванали.

Всичките тези военно-политически и социално-дистопични истории се стовариха върху зрителите през последното десетилетие с убийствена последователност. Какво ги поражда? Негово всемогъщество entertainment (забавление)? Сигурен съм, че повечето сценаристи, режисьори и продуценти обясняват действията си с него.

Но за всеки мислещ човек, овладял поне минимум аналитичност, е видно друго: Тези творци са създали колективния образ на СИСТЕМНАТА КРИЗА НА СВРЪХДЪРЖАВАТА, чието функциониране е влязло в пълно противоречие с идеалите, на които твърди, че уж служи, и подлага най-верните си адепти на нравствени антиномии, които са принципно неразрешими.

Ето такава една ФАНТАСТИКА се получава, когато решиш задачата, която ни поставят тези филми и сериали!