18 юли 2019 година. 10:30 сутринта. Непознат мъж влиза в сградата на Kyoto Animation Studio, разлива запалима течност и после я подпалва. Тридесет и четирима загинали. Още поне толкова ранени. Една от най-страшните атаки след тази в японското метро със зарин през 1995 година. Един човек, който крещи срещу теб: „Умри!“. Последното, което виждаш, е туба със странна течност,  малко пламъче, което се превръща в необуздан огнен звяр, паникьосаните лица на колегите ти. Препъваш се по стълбището нагоре. Нагоре. Още нагоре. Огънят те настига, поема водачество, обгръща те и от теб остава овъглено бездиханно тяло.

Все още предстои пълно разследване за мотива на подпалвача, но за момента едно от основните предположения е, че става дума за извършено плагиатство върху интелектуална собственост, принадлежаща на извършителя. Поне така е крещял в сградата, наред с другите викове. Разбира се, може изобщо да не е така. Може би извършителят е незадоволен фен. Може би e последовател на култ и вижда всичко това като някакво божествено наказание, а себе си като инструмента, който да възстанови „правдата“. Може би е просто още един луд, чиито зъбчати колелца са прещракали и се е почувствал достатъчно смел, за да го извърши. Може би…

Каквито и да са причините му, няма оправдание.

Но този материал няма да е за престъплението, за загубата и за удара, който понася аниме обществото. Ще бъде един опит да разберем защо толкова емоционално е възприета тази атака и защо съпричастието на хората от хаштагове бързо прерасна в кампания за дарения. Защо Kyoto Animation Studio е толкова обичано и защо почти задължително фигурира в watched списъците на анимарите*. Негови класики като Suzumiya Haruhi no Yuuutsu, Full Metal Panic!, Clannad и Lucky☆Star бяха едва ли не задължителни за прохождащия аниме фен, допълнени впоследствие от сладки анимета като K-ON, Tamako Market, Hibike! Euphonium, Hyouka. Специално за дамската аудитория съществуват заглавия като Free и Tsurune: Kazemai Koukou Kyuudoubu, готови да развълнуват женското сърце с красиво нарисувани младежи, занимаващи се със спорт и дискретно увлечени в ненатрапчив броманс. И, разбира се, няма как да забравим заглавието, което донесе най-голям успех на студиото – A Silent Voice или Koe no Katachi.

Да, Kyoto Animaton Studio определено са изградили име и репутация през годините и горещо се надяваме, че ще се съвземат от тежкия удар. И докато им стискаме силно палци, с Tsu решихме да си припомним любимите си заглавия на студиото и да ви разкажем защо ги обичаме толкова. Ще се радваме и вие да споделите в коментар кои са вашите.

Vinoka

Suzumiya Haruhi no Yuuutsu (2006)

Годината е 2009. Опиянението ми след Death note ме бе накарало да се разровя по-надълбоко за това какво точно съм гледала, какво друго мога да гледам и къде. Попаднах на български сайт и форум, посветени на аниме и манга, и разбрах, че има и други фенове. Че има и други заглавия и че има бая вода да изпия, преди да се нарека истински фен. Започнах да гледам аниме, за да си упражнявам английския, но доста бързо ме погълна и продължих да гледам заради историите, героите, музиката и самата анимация.

Не помня как попаднах на Suzumiya Haruhi no Yuuutsu, но веднага ми допадна образът на странната ученичка, която не се интересува от нормални хора, а от такива с екстрасензорно възприятие, извънземни и пътешественици във времето. По онова време исках да съм като нея, да не се впечатлявам от мнението на другите и с гордост да показвам странностите си. Исках да умея много неща, да съм топ ученичка, да съм атлетична, да се науча да свиря на китара, да пиша страхотни истории, да запълвам времето си с нещо, което обичам. Само че все още се ориентирах в живота.

Същата година излезе вторият сезон на Харухи. Това беше едно от първите заглавия, които следях още докато излизаха епизодите. И имаше с кого да го обсъждам. Сега, докато си припомням онова време, осъзнавам, че бях щастлива, но не заради арката с повтарящите се епизоди, а по-скоро заради това, че бях намерила хора, с които да споделям ентусиазма си. И тези хора не се затриха във времето, а останаха мои приятели и до днес. Не е нещо, което конкретно това заглавие ми е дало, по-скоро заслугата е на цялата аниме индустрия, но едни от най-топлите ми спомени са свързани със Suzumiya Haruhi no Yuuutsu и затова то е толкова важно за мен.

K-On! (2009)

Как да пропусна K-On! в този списък? Няма да е справедливо да подмина едно от заглавията със най-сладките аниме момичета, които, поне за известно време, станаха едни от най-косплейваните герои.

Идеята за аниме, което проследява живота на софт-рок група от ученички, може би не звучи твърде вълнуващо на пръв поглед. И все пак поредицата стана успешна заради симпатичните герои, честите моменти на комичност, граничещи с истерична лудост, и, разбира се, доброто количество невинен фенсървиз.

И най-вече песните, които ми бяха безкрайно любими. Толкова любими, че търсех ноти и таблатури онлайн, за да ги свиря на китарата си. Толкова любими, че ги надувах на колонките вкъщи и пеех с цяло гърло. Песни, които ако чуя и днес, ще ме накарат да си тананикам и тактувам в ритъм.

Hyouka (2012)

Много обичам мистерии. А тройната комбинация от мистерия, училищен терен и slice of life ми е най-любима. Съответно и интересът ми към Hyouka не е изненадващ. И дори мистериите тук да не са нещо особено, то заради комбинацията развитие на героите и визуален пир, анимето се нарежда сред любимите ми заглавия.

Анимето проследява развитието на главния герой, Хоутароу Ореки, който, от енергоспестяващ тип, доволен от „сивия си живот“, успява да стигне до момента, в който да пожелае „розовия живот“, който водят и другите ученици. Разбира се, за това има заслуга Еру Читанда, която се явява светлината и цветът, които го заливат. Тя го повлича със своя позитивизъм и постоянен интерес към света.

Оставяйки историята на страна, това е едно от аниметата с най-красиви сцени. Качествената анимация ни доставя изящни детайли и красиви визуални метафори. Безкрайно обичам героите, разменените реплики, коментарите и размислите им. Зарядът, който излъчва Читанда и прословутата ѝ  реплика „I’m curious!“, безразличието на Ореки, което бива заменено от желание и интерес… Абе, с две думи – готина работа.

Tamako Market (2013) и Tamako Love Story (2014)

Tamako Market проследява кипящия живот на едно пазарче и шарените и ексцентрични собственици на магазинчета. Това е мъничко общество, в което всички се познават и взаимоотношенията и връзките като на едно голямо семейство. Tamako Love Story пък успява да разкаже любовна история, която многократно виждали, но я разказва по толкова красив и сладък начин, че моментално разсява всякакви опасения за скука.

Отново имаме заглавия с прелестно качество на анимацията, много готини персонажи, които са интересни, защото са странни, но все пак реалистични. В Tamako Market е намекната любовната закачка, но е обърнато по-голямо внимание на теми като семейството и общността. Все пак ако си изгледал сериите и са ти харесали, възможността да инвестираш повече от себе си и времето си в Tamako Love Story нараства.

Естествено, така стана и с мен. Поглъщащата ми романтични истории тъмна страна не беше задоволена от Tamako Market – през цялото време се надявах Мочизоу да събере кураж и да се обясни на Тамако. Добре че след това излезе и Tamako Love Story, за да задоволя глада си и получих развитието, на което се надявах 12 епизода преди това.  За мен и двете заглавия са много нежни и красиви и са само още два от многото примери за това, че Kyoto Animation знаят как да правят вълнуващи истории, без да са безумно крещящи.

Tsu

A Silent Voice (2016)

За да дам и аз своя малък принос към отдаването на почит, искам да ви разкажа за един техен филм на име A Silent Voice. Не само че той е един от любимите ми филми изобщо, но едва ли има по-подходящо произведение за случая. Защото главната тема на филма е именно насилието – неговите причини, коренящи се в неразбирането на другите и собствените ни слабости.

В началото на филма главният герой Ишида е само шести клас и води напълно обикновен живот за момче на неговата възраст – излиза с малката си банда съученици, мързелува в час и се закача с всички. Нещата обаче напълно се променят, когато в класа им идва ново момиче на име Нишимия, което е… глухо. Тя си носи тетрадка, с която общува с другите деца и ги моли да пишат там това, което искат да ѝ кажат. В началото съучениците ѝ са любопитни и я приемат, но не след дълго новата ученичка започва да нарушава хармонията в класа. Заради специалните си нужди тя често бави другите или им пречи и това ги кара да недоволстват. Ишида, който е нещо като неназованият лидер на класа, вижда проблема и се опитва да го реши по единствения начин, който едно незряло момче може да измисли – като започва да тормози Нишимия. Неговите шеги и закачки стават все по-груби и по-жестоки, докато накрая Нишимия не се мести в друго училище.

Сега е моментът да кажем какво точно прави тази на пръв поглед обикновена история за училищен тормоз толкова въздействаща и дълбока – това е гледната точка. Защото за разлика от повечето филми с насилие, тук наблюдаваме всичко през призмата на насилника. Разбираме, че всъщност Ишида също не се е вписвал в класа си в началото и е бил тормозен. Лидерската му позиция е трудно извоювана и той се е мъчил не по-малко от Нишимия да намери своето място сред другите. Очевидно е за нас, че той започва да я тормози, защото вижда страданието на своя клас. Нишимия за него е нарушител на реда, проблем. Тя застрашава равновесието, което той така трудно е успял да създаде.

След като Нишимия се мести в друг клас, филмът превърта времето напред. Ишида вече е в гимназията и ние едва успяваме да разпознаем жизнерадостното момче отпреди няколко години. Смазан от чувството за вина и отритнат от връстниците си, които са му лепнали етикета на побойник, Ишида води напълно лишен от радост живот. Той иска да отнеме живота си и да приключи с всичко, но точно тогава съдбата го среща отново с Нишимия и му дава възможност да изкупи грешките от миналото си.

Ако по принцип ви е трудно да гледате филми, които засягат тежки теми като насилие и самоубийство, мога да ви уверя, че A Silent Voice ги представя безкрайно деликатно и с огромна вещина. Филмът ни спестява много от по-графичните и тежки сцени, като виждаме съвсем малки части от тях, всичко е стилизирано, на фона на успокояваща музика, примесено със спокойни пейзажи – небето, птиците, цветята в градината. Това привидно спокойствие има и скрито послание. Насилието в истинския живот често става точно по този начин – тихо и незабелязано, сякаш на заден план.

Това е филм, който по нежен начин ни показва, че травмите са нещо, с което човек трябва да се справи. Или по-точно – може да се справи. Всички сме белязани от нещо или някого – дали от родителите ни, приятелите ни, училището, средата ни. Може би сме имали тежък родител – независимо дали ни е удрял с ръце или думи. Може би сме били самотни в училище или пък ни се наложило да се правим на други, за да се впишем. Аз, ти, дори хората, които изглеждат силни и щастливи. Всички сме имали момент, в който гласовете ни не са били чути.

A Silent Voice ни кара да се замислим за всички тези случаи в живота ни, когато сме били жертви или пък насилници и да ги осмислим на по-дълбоко ниво. В края на краищата, за да продължим напред в живота, първо е нужно да сме сигурни, че нищо не ни задържа в миналото. Ишида и Нишимия ни показват, че за да се излекуваш, е нужно първо да простиш на себе си. Чак след това можеш да се изправиш лице в лице с другите, да поемеш отговорността за всичко сторено и отново да отвориш сърцето си.

Филмът ни кара да вярваме, че независимо през какво сме минали, има надежда да започнем живота си наново. Надявам се в този тежък момент Kyoto Animation да не забравя това послание и да успее някак да продължи напред въпреки всичко.

Ще завърша с думите на Ишида, които изплуват в ума му, когато е на прага на смъртта:

Моля те, Боже, дай ми сила. Вече няма да бягам от трудните неща… От утре ще гледам хората право в очите. От утре ще слушам гласовете им истински. От утре ще правя всичко както трябва.

Стига да имаме утре, можем да започнем отначало.