Пан

Филмът Пан се явява предистория на Питър Пан, с която режисьорът Джо Райт ни разказва своята версия за това кой е Питър и как попада в Небивала земя. Запознаваме се с нови герои, като злодея Черната брада (Хю Джакман) и майката на Питър – Мери (Аманда Сайфред, с общо 3 минути екранно време). Радваме се на стари познайници от романа на Джеймс Матю Бари и множеството му екранизации, като индианската принцеса Тигрова Лилия (Рууни Мара), дясната ръка на капитан Хук – Мистър Смий, за броени секунди дори феята Камбанка, известна още като Зън-Зън или Тинкърбел. От друга страна добре познати герои пък ни се представят в съвсем различна светлина – Джеймс Хук (Гарет Хедлънд) все още не е заклетият враг на Питър с кука вместо ръка, а един млад и донейде недодялан Индиана Джоунс, който този път поне избира правилната страна.

Портфолиото на Джо Райт включва заглавия като Гордост и предразсъдъци, Изкупление и Ана Каренина, но с историята за Питър Пан прави плавен (Лондон от средата на 20-и век е разкошен) завой към света на приказките и магията. С който, поне според мен, не се справя особено добре. Действително Пан е пиршество за очите – Райт изгражда Небивала земя на стряскащо гигантски крокодили, въздушни пиратски кораби, потискащи работнически мини, шарени аборигени (и като дрехи, и като етническа принадлежност), големи и вечно гладни цветни птици-скелети. И едни от най-впечатляващите русалки, на които съм попадала – грациозни и ледено руси красавици, смъртоносна кръстоска между Афродита и електрическа змиорка. Но честотата на битките е толкова висока, че на зрителя почти не му остава време наистина да се потопи в приказната атмосфера. Грубо казано една четвърт от филма преминава в сцени с пиратски кораби, които се въртят във всички посоки, пикират, разбиват се, стрелят се – най-често едни други, но в една от началните сцени има дори въздушна битка между летящ пиратски кораб и самолети от Втората световна война. Разбира се, не липсват и ръкопашни бойни сцени – на борда на въпросните кораби, в скритото сред горите тайно селище на племето, в царството на феите… От битките особено нетрадиционен като подход ми се стори един двубой, проведен на батути, между Хук и най-силния боец на племето. Тази сцена определено беше глътка свеж въздух и умерено забавна.

За актьорската игра не мога да кажа големи хвалебствия – децата сякаш се стараят най-много и най-добре им се получава. Хю Джакман е приятен ексцентричен злодей – ту луд, ту отчаян, ту почти добродушен. Човек се чуди дали да гледа лицето и гримасите, или пък ужасната перука – моят поглед доста често се спираше на кройката на дрехите (тук вмятам, че костюмите са наистина изпипани и доставя удоволствие да се забелязват дребните детайли, които правят света на Пан още по-жив). Накратко казано, Хю Джакман се забавлява с ролята си, но не му е дадена дълбочината, която можеше да го превърне от просто симпатичен в запомнящ се злодей.

И той, и Гарет Хедлънд видимо преиграват, но докато при Джакман театралниченето спомага за изграждането на персонажа, същото не може да се каже за Хедлънд. Героят му е много слабо написан, а на някои от репликите ми се налагаше да затварям очи от срам. Постоянното викане, гримасничене и избухване на Хедлънд никак не помагат да се смекчи този ефект. Цялостната визия, а и донякъде поведение, на Хук изглеждат силно вдъхновени от Индиана Джоунс, което допринася за като цяло приключенския дух на Пан.

Рууни Мара в ролята на Тигрова лилия ми седеше прекалено незаинтересована и апатична. Тази актриса е същински хамелеон и аз, разбира се, не разбрах коя е до финалните надписи, но за съжаление единственото, което ѝ придаваше някакъв цвят в този случай, бяха шарките по дрехите, косата и лицето (да се отбележи, носеше водоустойчив грим!). Интересна ми се стори идеята племето да бъде спойка от различни етноси, но определено ми беше трудно да приема Тигрова лилия без индиански черти.

Ролята на Питър Пан е поверена на 11-годишния Леви Милър. Това е първа главна роля за младия австралийски актьор, с която се справя повече от задоволително. Аз съм свикнала с представата за един безгрижен, чаровен и егоистичен Питър Пан, затова и изборът на миловидния Милър ми се струваше неподходящ. Но Джо Райт не иска да ни разкаже един класически Питър Пан, а своята хипотеза какво може би е оформило героя на Дж. М. Бари – неговата обсесия да има майка, нежеланието му да порасне. Милър правдиво представя Питър като един палав бунтар, който не се съобразява с нечестните правила в сиропиталището и който, като повечето деца в подобно положение, желае повече от всичко да се срещне с майка си. Когато попада в непознатия свят на Небивала земя, той е плах и неуверен, но постепенно успява да израсте и да приеме отредената му роля. В сцените, в които говори, мисли, плаче за майка си, Милър изглежда толкова искрен, че според мен успява да докосне дори не толкова емоционалния зрител. Мен определено успя.

Разбира се, за феновете на романа и анимацията на Дисни има предвидени достатъчно препратки. Мистър Смий, макар и по-млад, е почти същият алчен, леко глуповат и несръчен пират, който помня от детството си. Джеймс Хук може на пръв поглед по нищо да не прилича на злия капитан с черната къдрава перука, но сцената, в която притеснено дръпва ръката си от водата при мисълта за кръвожадните крокодили, ме усмихна широко. А Питър Пан още в началото не изглежда очарован от поведението на възрастните – погледът, когато Хук му обяснява как големите хора лъжат, е повече от красноречив.

За музиката мога да кажа само едно и то е: Нирвана! Ако ме бяха попитали какво мисля за идеята в екранизация на Питър Пан да има хорово изпълнение на „Smells Like Teen Spirit“, щях да отговоря, че е абсурдно. Но когато зазвучат първите тонове от песента, с която робите на Черната брада приветстват своя господар и новите попълнения, първо си казваш „А стига бе“, после започваш да си тактуваш, а след като сама извисиш трели в припева, си принудена да признаеш, че макар и абсурдно, работи. До голяма степен и благодарение на визията: гледката на пиратския кораб, висящ във въздуха насред гигантски каньон, бавно настъпващия Хю Джакман и милионите роби, пръснати из цялата кариера – не само зрители, но и изпълнители в това фиаско – е повече от зашеметяваща. След този впечатляващ ка(в/д)ър се надявах филмът да предложи и други музикални изненади, но противниците на жанра мюзикъл могат да отидат да гледат спокойно – такива липсват.

Може би съм малко по-претенциозна, когато стане дума за пресъздаване на любими приказки, но за мен цялостното усещане от филма беше, че е приятен, визуално красив и непретенциозен, и със сигурност си заслужава гледането на голям екран и 3D, но му липсва дълбоката магичност и приказност, която аз поне намирам в оригинала. Все пак хвърлете му по едно оче – може пък за вас това да е точната доза магия за седмицата.