Обратен гард

Антоан Фукуа сигурно е сред любимците на създателите на постери. Режисьор с един добър филм и изтърканото „От създателя на Тренировъчен ден„, което се поставя върху изображенията на всеки следващ. От самото начало искам да разсея всякакви съмнения, че след време ще видите „От създателя на Обратен гард“ и че поредното разсъждение върху живота на един боксьор по някакъв начин ще блесне сред останалите.

Фукуа явно не смята за нужно да бъде дори мъничко оригинален и стоварва цялата надежда на продукцията върху раменете на Джейк Джиленхол, който пък успява да превърне образа на Били Хоуп, отдаден боец-съпруг-баща, в почти едничкото нещо, оправдаващо посещението на киносалона.

Били е поредният боксьор на филмовия конвейр, в чието междуушие рядко кънти нещо повече от тътенът на противниковите крошета, но пък е сърцат до безобразие и стеснителен добряк в отношенията си с околните, и особено със семейството си. Джиленхол без усилие влиза в боксовите обувки, доста наподобяващи носените от Сталоун, Де Ниро и Ръсел Кроу, като освен с поредната си забележителна физическа трансформация, актьорът впечатлява с подхода си към тази роля, който подсказва за много любов, грижа и внимание към детайлите. Забележителен труд и отдаденост са хвърлени в изграждането на Били Хоуп не просто като фигурка, подмятана от сценария насам-натам, а като истински, дишащ човек с характерните му дребни тикчета, жестикулация и говорни особености. Джиленхол е плашещо правдоподобен в своята симулация и всеки път, когато образът му се запъва в търсене на подходяща – или каквато и да е – дума, главата му сякаш се отваря, за да покаже релетата, колелцата и всевъзможните чаркове в нея, отчаяно търсещи начин да подадат импулс към устата. Били е неуверен, объркан и чувствителен, а в момент на рядко сценаристко прозрение Фукуа и Кърт Сътър са написали брилянтна сцена, в която малката дъщеричка на боксьора споделя как всъщност тя е тази, която трябва да се грижи за него, а той, свел поглед, отвръща как се предполага да бъде обратното, макар да осъзнава, че хлапето не е далеч от истината… и ужасно се срамува от това. 

Ако оставим настрана Джейк Джиленхол обаче, Обратен гард предлага едно огромно нищо. Сюжетът е плитък като локва, а Фукуа със завидна концентрация е овършал всичко, което сме виждали поне осемдесет пъти в други продукции. Слава, последвана от почти унищожителен срив, последван от калибриране на житейските приоритети, откриване на неподозирана вътрешна сила и героично опълчване на гадостите в живота. Спортно-семейна драма, явно всички купуват заготовки за сценарий от едно и също място.

За съжаление, подобно на повечето образци в жанра, Обратен гард представя една изопачена версия на бокса, която може би масата хора биха желали да видят, но на практика не съществува в нашата реалност. Тоест, бойната хореография е ефектна, нахъсана, адреналинова и т.н., но е много далеч от действителността, и макар да виждаме логото на HBO, една от телевизиите стожери в промотирането на спорта, това не носи никакви точки достоверност на лентата. Самият Били явно трябва да се явява нещо като останка от „романтичните“ години на бокса – брутален бияч, поемащ всички удари с лицето си и разчитащ, че оловните му тупалки ще свалят съперника преди въпросният да превърне мозъка му в миш-маш. Ако Фукуа се интересуваше или искаше нещо повече от яростно меле, щеше да знае, че точно такива години никога не е имало и професионалният бокс винаги е бил повече тактика, отколкото състезание кой колко директни крошета в муцуната може да поеме, преди да сгъне цирка. Явно е решил, че покрай масовата истерия как Мейуедър и Кличко „убивали“ бокса със „скучните“ си представяния, ще даде на публиката точно каквото желае – зрелище. Всеки удар е в целта, навсякъде хвърчат пръски кръв, пот и слюнка, а количествата изяден пердах биха вкарали в психиатрични заведения половината текущи боксьори.

Наивност е проявена и в показването на бокса извън ринга, където по-запознатите ще открият предостатъчно неточности около бюрократичната страна на спорта. Ясно е, че се търси фалшив драматизъм, но според мен малко повече усилия в разбирането на механизмите около уреждането, рекламата и въобще „случването“ на един боксов мач от световен калибър, нямаше да навредят, а напротив – биха дали тласък на Обратен гард.

Технически филмът е на ниво и макар никъде да не експериментира, също така никъде не се дъни, което го възприемам по-скоро като плюс, предвид визуалните престъпления и отвратителните монтажи, които често преследват спортното кино. Музиката е дело на покойния Джеймс Хорнър, в чиято памет е Обратен гард, но пръст в саундтрака имат неколцина рапъри, като Еминем например, чиито принос към звуковото оформление на филма е съмнителен.

Обратен гард предлага страхотно солово изпълнение на Джейк Джиленхол и бой до посиняване, но е твърде разочароващо клише във всичко останало. Предполагам ще бъде занимателен за непретенциозните любителите на спортните драми, но в никакъв случай няма остави следа след себе си. Твърде слаб е в демонстрацията на бокса като спорт и твърде страхлив, за да надскочи сянката на големите си предшественици в жанра като драма.