Посланическото градче

С Посланическото градче Чайна Миевил, флагман на уиърд литературата, избуяла в научнофантастичното поле през последните години, прави няколко – и уверени, – крачки назад към 60-те и 70-те и към почерка на автори като Зелазни, Легуин и Дилейни, но и без да губи своя собствен.

Разопаковането на човешкото съзнание през нечовешки фасетки, в сюжети, в които човеци и нечовеци опитват да осъществят някакъв контакт, е важен оттенък в творбите на гореспоменатите класици. Целенасочената им промяна в тематиката тогава – спрямо, да речем, 40-те и 50-те, – ни мести от върхове с безкрайни хоризонти към трънливи урви: върховете на безпределната вяра в човешкия разум, способен да обеме Вселената, и трънищата на същия този разум, неспособен да обеме самия себе си.

Но не си мислете, че ще се ви се кръстосат очите от дълбокомудрени философствания. Главната героиня, Ейвис Чо, е по-скоро препратка към героите приключенци на Зелазни, отколкото героите философи на Легуин, а тематиката на романа е драматизирана в ярка образност каквато само Миевил може. (Там, където романът може би пропуска да я драматизира по-обстойно, е в ярки човешки образи и взаимоотношенията между тях.)

В хибридната палитра на Миевил се точат гърла-черва, по които пътуват пратки и провизии, и нервно пристъпват живи електроцентрали мастодонти, стреснати от кораби, които пътуват през подобаващо, по немски страхопочтително назования имер, тъканта на Вселената, но и нещо повече: това е телешката кожа, върху която се трупа палимпсестът на всички Вселени, които са били, са и ще бъдат. Тя е и вечност, и небитие, за което свидетелства и блещукащата Развалина, останка – ако това е правилната дума, – от крушение в имера, полу-тук, полу-никъде, към която Ейвис и останалите деца в комуналните домове на Посланическото градче зяпат в далечината като към звездно небе.

Имерът е и причината Посланическото градче – на планетата Ариека, – да е едновременно политически важно, но и назадничаво като аристократично-упадъчна френска колония от по-миналия век. Ариека е най-„отдалечената“ точка в познатия имер и важен аванпост за следващи попълзновения на новото човечество, homo diaspora. Пътят дотам е несигурен като на писмо в бутилка, пусната в океана, и затова местните заселници са застинали в неизбежна полу-симбиоза с Домакините – извънземни с крайно напреднали биотехнологии и уникален метод на общуване с човеците, който е и основната тема на романа.

Откриването на Ариека е една необичайна ирония. Човечеството бие целия път дотам през невъзможния за сетивно възприемане имер, тъй че всичко в него минава през превод в символни образи, в които навигаторите – наречени имерсери, – да могат да се ориентират… и попадат на планета, където местните са неспособни на символно мислене. Неспособни са да разберат дори собствения си език, освен ако зад звуците му не стои мислещ, самосъзнателен ум. Което е проблем, защото всяка дума в езика им е комбинация от два едновременни звука. По думите на един от пионерите-изследователи на Домакините – за да общуват хората с тях, нужен е един човек, разделен на две. Така възникват посланиците.

Хора са нужни и за друго – за да въплъщават езика на Домакините. Те са неспособни да изрекат нищо, което не съществува или не се е случило наистина, затова разиграват пантомими с избраници сред новопристигналите същества, тъй че да могат първо да осмислят и сетне да изричат определени неща. Има нещо по гъливерско абсурдно в това, както философите от Лапута мъкнат навсякъде със себе си всичко, за което искат да говорят. Но и изрично е споменато, че след пристигането на хората, Домакините – които дотогава са използвали по същия начин одушевени и неодушевени елементи от собствения си свят, – са започнали много по-често да прибягват до това: опити да усложнят и езика си, и мисленето си, стремеж едновременно трагичен и триумфален по-нататък в сюжета.

Колелата на триумфа и трагедията от човешка страна проскърцват, когато в Посланическото градче пристига нов посланик – и нещо повече, за пръв път в историята на планетата той не е местен. Оттам нататък се разразява иронично изопачена в най-различни посоки притча за Падението на Адам и Ева. Ролите са по-многобройни и са смесени и разбъркани по какви ли не начини в сравнение с архетипа, но Ейвис от немай къде приема ролята едновременно на ангел-водител и прометеев носител на странен просветителен огън.

Още със замисъла си светът на Миевил създава впечатлението, че в него е живяно. Упадъчността и усещането за изминало време се смесват с разнородните технологии така, че спокойно повярвах в призраците на отминали поколения в Посланическото градче, както и в цялостната космология на света му. Там, където Миевил е направил компромис, е усещането за настояще и човешкото присъствие тук и сега. Мизансценът ми се стори по-скоро беден. Детството на Ейвис е задължително засегнато, но елементите от него са недоразвити. (Миевил сякаш го съзнава, защото слага в устата й извинителното „от детството си помня най-вече откъслеци“.)

По подобен начин Миевил маркира интересни човешки аспекти от света си, като поставя Ейвис в кратък досег с тях (любовни отношения с посланик в няколко разновидности; барът, където хората-език се срещат редовно; човеците на Ариека извън Посланическото градче), но бързо я отмества, за да не изгуби фокуса на тематичния аргумент. А и честно казано, обстоятелствената, многосрична проза на Миевил не ми помогнa много да се задълбоча в човешкия елемент. (Там, където описва Странното™ обаче, авторът е безупречен.)

Романът, след като преджапва през малко мудна средна част – и може би защото Миевил най-после се сеща да разнообрази самото място на действието, – към края си най-после успява да синхронизира идейния и емоционалния си компонент и, както и Урсула ЛеГуин пише в рецензията си в Гардиън, Ейвис от светоотражателен наблюдател най-после прераства в човек, по-зрял и по-истински, отколкото е давала заявка да бъде – и отколкото самият Миевил дотогава дава заявка за нея. Моментите на постигнато или провалено общуване, на взаимно разбиране и разминаване, ме караха поравно да размахвам победоносно юмрук и да скърцам със зъби.

Хубав, хубав роман от рядък и ценен в съвременната фантастика тип.