Марсианецът

През Просвещението в Англия и в цяла Европа, а и доста време след това, писането и четенето на писма и новини под формата на писма (newsletters преди появата на вестниците) е било изключително популярно занимание, тъй като пощенските служби са били надеждни и бързи, а хората са нямали Фейсбук, Angry Birds и други красти на нашата епоха, та им е трябвал друг начин да клюкарят и да обсъждат идеи и събития. С възникването на една прото-средна класа със сравнителна грамотност (“the middling sort of people”) заниманието станало още по – популярно и хората можели да се почувстват като писатели, макар и на писма. Това, както и целият zeitgeist около промяната в социалната сфера свързано с индивидуализма и вярата в силата на човешкия разум са причината за невероятния успех на една малка книжка на име Робинзон Крузо. Причината да го споменавам е че при все всичките цитати и хвалби за Марсианецът като научно-фантастичен роман в традицията на Една космическа одисея през 2001 година и филми като Gravity , тя дължи творческото си ДНК много повече на Романът на Дефо, отколкото на този тип творби . С ръка на сърце мога да кажа че Марсианецът (персонажът и книгата) е далечен братовчед на Робинзон Крузо в космоса, олицетворяващ същия прагматизъм, индивидуализъм и вяра в човешкия разум и духа на прогреса, само че в съвременен контекст.

Марк Уотни, ботаник и инженер, е най-нисшият по чин космонавт в третата международна  мисия до Марс “Арес 3”, и както се оказва, този с най-лош късмет. Едва на шестия ден след пристигането на шестчленния екип на планетата, базовият  им лагер бива връхлетян от изключително силна пясъчна буря, способна да унищожи подслона им. Докато Уотни се евакуира се към излитащия апарат, падаща радио-антена го пронизва и блъска по баир, при което той бива изоставен, тъй като повреденият му костюм спира да предава жизнените му знаци на останалите. Събуждайки се ден по-късно, осъзнава че по чудо е оцелял тъй като дупката в костюма му се е запушила от съсирената кръв, а раната – от самата антена. След като се прибира в подслона и оздравява, разбира че е изоставен на планетата и трябва да оцелее колкото се може по-дълго за да има шанс да установи връзка с НАСА  и да се прибере на Земята. Разбира се, във хода на книгата се стъкмява рискован план да бъде спасен, в който той самият трябва да участва.

Сюжетът е разказан главно в първо лице под формата на аудио-дневници записвани от Уотни всеки ден, което хем е достатъчно правдоподобно в контекста на самата книга, хем дава ориентир за начина по който минава оставащото на Уотни време и инжектира нужното усещане за човечност и собствен глас на раказвача – нещо доста важно в книга в която виждаме света главно през очите на един герой, който не общува с други хора и в който главните проблеми и събития са свързани със скъсани кабели и повредени соларни панели. Развитието на сюжета е линейно и предвидимо, но има няколко приятно напрегнати момента от които предполагам произлиза репутацията на книгата като космически трилър. Най-големият коз на книгата обаче е в научната обосновка на романа, която на моменти навлиза дори в прекалена (за мен) техническа детайлност. В началото Уотни прави план за порциране на консервираната храна, която обаче ще му стигне само определено време, затова използва картофите, дадени на екипа като награда за успешното приземяване за да отпразнуват Деня на благодарността. За да ги отгледа обаче, трябва да направи почва, като смесва марсиански пясък и собствените си екскременти. След това пресмята колко вода ще му трябва и тъй като водният пречиствател държи определен обем, прави доста опасен опит да създаде вода като нагрява хидразин и успява, междувременно почти самоубивайки се в експлозия. Така голяма част от книгата минава във добре представени, подробни и обосновани инфодъмпове (като този параграф) представящи ежедневната борба на Уотни за оцеляване срещу стихиите и постоянните проблеми и изненади.

Друг елемент, спомагащ за ведрата атмосфера в повествованието на Уотни е непрестанният поток от сарказъм и тъпи шеги излизащ от устата му. Има няколко момента, на които съм се смял с пълен глас, а и по – късно в книгата е разкрито значението на шеговитото му поведение за оцеляването му и че е критерий заради който са го избрали за мисията. Има и няколко други персонажа, главно учени, директори и пиар агенти на НАСА и Джей Пи Ел, които обаче са по-скоро картонени изрезки и двигатели на сюжета, отколкото образи със собствен живот и занимания. До голяма степен обаче ме издразниха леко инфантилните и тонално глухи употреби на възклицания като “Йеа!”, “Бууя!” и подобни. Друг недостатък на стила на Уеър, е че пълнейки книгата си с научни детайли и изграждайки убедителен глас за разказвача, силно е занемарил описателния елемент в прозата си, до степен да не мога да кажа как изглежда която и да е машина или сграда на Земята или на Марс. Не искам проза ала Джеймс Джойс или Вирджиния Улф, но ако не бях гледал документални филми за астронавти никога не бих знаел как поне приблизително изглеждат корабите, совалките, сондите и хабитатите на “Арес 3”.  Книгата завършва предвидимо и леко вяло, предвид целия драматичен и сюжетен заряд вложен до този момент в събитията на на книгата, но финалът е приятен и си свършва работата, предвид факта че това е дебютът на Уеър.

Плюсове:

+ Изключително добре обоснована научна част, състояща се от редица технологически, ботанически и инженерни проблеми поставени пред протагониста, представени по лесно смилаем начин

+ Достоверен и жив разказвачески и авторов глас, който придава човечност на романа и го прави нещо повече от Направи си сам: Космическо издание

+ Добър избор и употреба на епистоларна наративна структура, допълваща разказа на Уотни

+ Приятно, леко просташко чувство за хумор

+ Глобалисткият поглед върху изследването на Космоса и кооперацията между различни държави спомага за оптимистичния дух на романа

+ Няма ненужно вкарани в повествованието злодеи, всички проблеми на земно ниво произлизат от бюрокрация и бюджетни ограничения

Минуси:

– Никой освен Уотни не звучи като нещо различно от био-робот с програма “Придвижи сюжет от точка А до точка Б”

– Споменатите възклицания

– Романът губи пара към края

– На моменти натрупването на беди върху Уотни бие към комичното, при все че Марс наистина е негостоприемен

– Споменатите стилистични проблеми, чието присъствие, поне за мен, попречиха на романа да се превърне в нещо повече от приятно НФ приключение

Като цяло, по-скоро препоръчвам Марсианецът, както на феновете на твърдата фантастика, така и на по-претенциозните читатели, търсещи лека забава, стига липсата на по-големи художествени достойнства да не им пречи. В крайна сметка, книгата Е добър дебют и ми хареса доста като това, което е, и със сигурност ще следя кариерата на Уеър за в бъдеще. И ще се надявам да оправи малкото проблеми, които има, за да стане още по-добър писател.