Дом за разплата

Дом за разплата на Джон Сол е от онези книги, които неусетно ме довеждат до последното изречение, ала не оставят нищо след себе си. Чета, съзнанието ми уж следи претопления сюжет, а всъщност се чуди този шум от съседите ли идва, или някой пак не е затворил кранчето в банята както трябва.

Ще използвам редовната си препоръка в такива случаи – ако просто искате да починете с книжка ей-така, между другото, този роман ще свърши работа. Нотка трилър, нотка хорър, поднесени по възможно най-стандартен начин от автор ветеран в класацията за бестселъри на Ню Йорк Таймс. Типичен занаятчия, който всяка година произвежда по една-две книжчици, не търпи особено развитие и се придържа стриктно към жанровите канони и желанията на масовия читател. Нещо като Джон Гришам на адвокатските екшъни, Нора Робъртс на романтичните новели и най-вече Дийн Кунц на трилърите със свръхестествен елемент.

Дом за разплата ни запознава със Сара Крейн, момиче, което получава своята горчива житейска чаша със смъртта на майка си, последвалото алкохолно залитане на иначе добрия си баща и низ от инциденти, след които тя попада в чужд град и във враждебно приемно семейство. Подигравана в училище, унижавана от новите си „роднини“, тя намира утеха в рисуването и доброто отношение на учителката си по този предмет – Бетина Филипс, „вещицата“ на провинциалното градче. Сара открива приятел в лицето на Ник Дъниган, още един аутсайдер и хахото на местното школо, който чува зловещи гласове и вижда ужасяващи халюцинации. Връзката между Сара, Ник и Бетина е семейното имение на последната, известно като Шътърс, бивш дом за престъпници с психични отклонения и зловеща-сграда-с-тайни номер 6379 в хорър жанра. Ако и вие почвате да се прозявате, значи сме от една порода. Едни бързи триста страница и чувал клишета по-късно достигаме до напълно очаквания завършек, оставяме книгата на рафта и забравяме за нея.

Тук забивам и се чудя какво повече да кажа, че да не изглежда толкова пуста страницата. Дом за разплата е от клуба на дразнещите средняци, с които няма за какво да се хванеш. Не е откровено слаба, но и очевидно не претендира да бъде нещо повече, да излезе от цикъла „абе става, ама…“ Прозата е представител на авторово неразпознаваемия, но пък маркентингово успешен сбор от думички, който си върши работата, без в нито един момент да носи нещо ново. Не посяга към непознатото, не рискува със смели експерименти, не желае да се откъсне от легионите популярни редници, които маршируват по будките за вестници и рафтовете на бензиностанциите. Е, предполагам, че човечеството има нужда и от това.

Плюсове:

+ Лесно смилаем и неангажиращ литературен продукт. Ако сте попривършили сносните заглавия в жанра ужаси, романът ще притъпи глада ви подобно на полуфабрикат за микровълнова печка.

Минуси:

– Книгата е неудобно стандартна и предвидима във всяко отношение.

Абе става, ама…