The Entropy Centre Why does the world end? Why does it keep happening?

Ако някога сте се чудили, защо досега не ни е затрил някой метеорит от космоса или как сюжет като този на Аномалията би бил възможен, или просто си търсите някой качествен и оригинален Portal клонинг, то The Entropy Centre е точно за вас.

Играта ни поставя в обувките на Ариа Адамс – единствения останал служител в опустелия и рушащ се Център по Ентропия в орбита между Земята и Луната. Офисите и установките се разпадат, ботовете, отговарящи за утилитарни функции из центъра дефектират и се държат враждебно, а Ариа няма никакъв спомен дори за това коя е. На всичкото отгоре, родната планета Земя, увиснала във вакуума над главата ѝ, имплодира и ударните вълни от космическия катаклизъм дестабилизират ядрото на реактора поддържащ Центъра.

Положението в The Entropy Centre е меко казано обезпокоително, а инструментът, с който Ариа трябва да го оправи, е The H.E.D. (Handheld Entropy Device). През „оптиката“ на H.E.D.-a, към Ариа наднича обезпокоително ухилен емотикон, олицетворяващ АСТРА – ИИ със съмнително полезни насоки и още по-съмнително чувство за хумор. Чрез нея устройството сканира времепространствената хронология на обектите, а резултата от взаимодействието с тях е връщането им назад във времето.

За гигантския проблем с избухналата Земя, Центъра разполага с гигатски H.E.D., само че за да се захрани и да върне планетата назад във времето, където е все още цяла, ядрото на реактора трябва да е стабилно и трябва да се натрупа достатъчно ентропична енергия, което става чрез… решаване на пъзели.

В най-общи линии, пъзелът е стая, в която трябва да стигнем от А до B посредством физическата манипулация на наличните в стаята обекти. В началото са най-прости взаимодействия, като да преместите някакво кубче върху притискаща плоча, която отваря врата в правилния момент. В по-голямата си част The Entropy Centre действително изисква от нас повторението на все същите базисни операции и само комбинациите стават по-сложни. Постепенно играта вкарва нови обекти като лазерни кубове, кубове, проектиращи мост в едната посока, трамплини и трансформатори, което естествено усложнява нещата, но никога до степен на тотално объркване какво се иска от нас.

За разплитането на повечето схеми ни трябва умозрение и то наопаки. Така да се каже, да сме пророкът и пророчеството едновременно. Да измислим каква „пиеса“ трябва да изиграем с предоставените ни елементи и то до определен момент, в който връщането им назад във времето ще даде полезен резултат. Работата е там, че базисният геймплей оставя и немалко поле за импровизация, така че в крайна сметка може да решите някой пъзел не както е било замислено от разработчиците. В този аспект The Entropy Centre превъзхожда The Talos Principle, например, при все допирните точки. Първата оставя по-добро първо впечатление и не се чувства толкова непреодолима и трудна, дори когато всъщност е. А може би просто времевите манипулации идват по-интуитивни на ума.

Друга сила, но парадоксално и слабост на геймплея на The Entropy Centre е, че играта не ни занимава ексклузивно с решаване на пъзели, но ги редува и с екшън епизоди, където разчитаме повече на бързи реакции и ориентация в динамична среда, отколкото на стратегическо обмисляне. Разнообразието приветстваме, изпълнението на самите епизоди – не чак толкова. Просто играта, бидейки преди всичко в пъзел жанра, е някак прекалено механично скована, за да ги изпълни качествено и не са толкова евокативни, колкото ни се иска. Но като балансьор на разказваческия ѝ език са прекрасни. И като казахме разказвачески език, повечето от информацията, която не ни е снесена директно от АСТРА, си набавяме чрез четене на имейли, които ни разкриват прелюбопитна информация за света навън както и за корпоративна страна на Центъра по Ентропия.

Също така The Entropy Centre e изключително красива, в целия си обгърнат от зеленина бетон. Вярно е средите са еднотипни, но на всяко ниво с уникален дребен туист върху тях, така че изследването на центъра е достатъчно интригуващо при все праволинейността му.

Но ми се ще да очертая и един паралел с брилянтната Prey на Arkane. Асоциациите идват по линия на саундтрака и в множество тонови залитания към психо-космическия хорър. При все че бегли, вижда прилики в множество дребни детайли като например появата на ентропични призраци от време на време, или френетичния тон на имейл докладите за самоосъзнати ботове, или причината за липсата на спомени на Ариа. Именно беглостта им чертае подсъзнателната линия за нередност, по-голяма от имплодиралата в небето планета. Или ако подобно съотношение е абсурдно (понеже знаем че сенките само изглеждат по-страшни от притежателите си) – то поне за душевна криза, съпоставима с космическата. Разбира се, тежестта на засегнатите теми е разводнена, с умерени дози хумор, които не споменахме досега, защото не бяха от чак такъв интерес, но не са и в ущърб на тона.

Като за пъзел игра, намерих The Entropy Centre за невероятно интригуваща и провокативна в почти всичките ѝ аспекти. В нея е напипан много тънък баланс между разказвачество и геймплей, който други не успяват да постигнат. Пъзелите пък не са непосилни главоблъсканици и като цяло, далеч не смятам, че тази една игра успя да изчерпи възможностите на концепцията, с която Stubby Games излизат на пазара. Играта седи добре самостоятелно, но и потенциалът за изграждане на поредица е на лице.  В началото подвеждащо казах, че я препоръчвам на търсещите Portal-подобия. Препоръчвам я на всички играещи.