Домът на дракона: сезон 1, епизоди 3 – 5

Домът на Дракона неусетно преполови своя първи сезон. Интригите се задълбочават, конфликтите стават по-кървави, героите показват истинските си лица. И трябва да призная, че макар да изпитвам неудовлетворение от определи елементи на сериала, в крайна сметка искрено се радвам, че го има. Светът на Игра на тронове отново присъства активно в нашия свят – стават дискусии всяка седмица, пускат се шеги и мемета, разпалват се спорове… творбите на Джордж Р. Р. Мартин отново са на фокус, отново се коментират. И това искрено ми липсваше и се радвам, че манията отново се възроди.

Седмица след седмица Домът на Дракона се затвърждава като най-качествения настоящ сериал. Всеки елемент от продукцията продължава да държи изключително високо ниво. Стегнатата режисура, силният сценарий, подплатен от качествения литературен първоизточник, актьорската игра – всичко си идва на мястото и се съчетава по много уместен начин. Сериалът е същински пир за очите – операторската работа, осветлението, декорите, костюмите, визуалните ефекти… Великолепие! Както споменах и по-рано, имам някои забележки, но те общо взето бледнеят пред постиженията на сериала.

Най-новите три епизода бяха не просто изключително интересни, а и интересни по различен начин. Вторият с това име (еп. 3) беше силно атмосферичен, наблегна на обстановката по време на кралски лов и завърши с брутална битка. Кралят на тясното море (еп. 4) пък беше посветен на развитието на взаимоотношенията между героите и ни показа някои от най-личните и интимни моменти дотук. А Вестители на светлината (еп. 5) се съсредоточи върху натрупването на напрежение: неспокойствието и усещането за предстоящо нещастие растяха осезаемо във всяка сцена и приключиха с могъщо избухване – не толкова масово, колкото беше битката в трети епизод, но много по-лично и съответно – по-смущаващо.

Бих казал, че общият фокус на трите епизода беше постепенното съзряване на Ренира от объркано младо момиче, по тийнейджърски гневно на света, до по-осъзнат политически играч, разбиращ значимостта на уредените бракове в един монархичен свят. Мисля, че сериалът се справи много добре с това нейно развитие.

В трети епизод тя се скиташе сърдита из гората, разправяше как би искала да бъде на мястото на който и да е човек от простолюдието и впоследствие едва не умря по нелеп начин, нападната от див глиган. В следващата серия отново започна сърдита – недоволна от всичките си кандидат-женихи, кисела на света. Това усещане за скука, умело уловено и използвано от чичо ѝ, я накара да поеме на тайно изследване из забранените улици на нощния град. Там, със светещи от възторг очи, Ренира имаше шанса да види поне за малко евтините забавления и долните страсти на простолюдието. И това ѝ подейства освобождаващо, извади я от състоянието на общо недоволство, накрая я да осъзнае по-добре собствените си желания. Тя се върна в стаята си, задоволи копнежите си с най-близкото възможно рицарче, а на сутринта ѝ се наложи да плати цената за това си прегрешение. Но целият процес – бягството, страстта, хокането – някак я събуди и ѝ помогна да осъзнае положението си и жизнените си перспективи. И в петия епизод тя вече беше готова да уговори брака си по разумен и далновиден начин и да поеме истински ролята, която ѝ е отредена.

Паралелно с развитието на Ренира (и неразривно свързано с него), беше и развитието на Алисънт. Двата процеса, макар и едновременни, бяха също така качествено различни. Алисънт е по-тих персонаж, по-интроспективен, нещата при нея са доста по-вътрешни. При Ренира дори действието е по-мащабно – тя лети на дракон, скита из гората, пътува из страната в търсене на женихи, обикаля из столицата, плава на кораб до островите на годеника си. Алисънт живее в доста по-затворени пространства – тя е или в шатрата на благородниците, или в покоите, или най-много във вътрешния двор на замъка. И затова, докато Ренира има възможност сама да види и изживее външния свят, Алисънт трябва да събира информация за него от други лица и да прецени на кого може да се довери. И макар физически да стои на едно място, в емоционално отношение тя също извървява своя път. Кулминацията на нейното развитие е разкошната сцена в края на пети епизод, в която кралицата идва на празничния пир, облечена в бойните цветове на своя дом. Алисънт не казва нищо особено, просто минава из дългата зала, поздравява и сяда на масата за вечеря. Но тази тишина напомня на затишие пред буря. Алисънт не е обърканото малко момиче, вярващо на всичко. Тя е Кралицата.

Поддържащи персонажи също имаха страхотни сцени и интересно развитие, особено Деймон и Кристън Кол. Длъжен съм да похваля страхотното изпълнение на Мат Смит – докато в първи епизод изпитвах известни затруднения да го възприема в образ, различен от този на Доктор Кой, то с напредване на епизодите Смит напълно ме накара да забравя, че някога съм го гледал в друга роля.

Единствената ми по-сериозна критика към сериала е насочена към начина, по който бяха реализирани събитията от края на пети епизод – кървавия финал на празничната вечеря. В емоционално отношение сцената беше отлична – напрежението се натрупваше постепенно, не беше ясно откъде ще избие цялата енергия, събитието беше едновременно очаквано и стряскащо. Но в рационално отношение този сценарий е доста посредствен – безумно е да повярваме, че опитен воин би избухнал така неконтролируемо, докато е на пост на кралско тържество. Още по трудно ми е до повярвам, че никой от тълпата, пълна с поддръжници на различни лордове, не би разтървал биещите се. А най-нелепо е убиецът изобщо да не бъде задържан и да бъде оставен да се разхожда свободно из двора на замъка. Това наистина беше слаб момент, недостоен за труда на целия екип, положил толкова усилия да направи сериала велик.

Вината за това сценарно безумие е, разбира се, изцяло на авторите на сериала. В книгата на Джордж Р. Р. Мартин също има сблъсък между тези двама персонажи, но той се случва по време на турнир в чест на предстоящата сватба. Избухването в сърцето на битката, както и оневиняването на извършителя, са хиляди пъти по-логични в такава ситуация. Сценаристите най-после трябва да си научат урока – текстът на Мартин е съвършен, той трябва да се разглежда като свето писание, адаптацията трябва да отразява точно всяка дума от него. Защото виждаме, че всяка по-сериозна стъпка встрани води до безумни нелепости.

За жалост това беше последният епизод на Мили Алкок и Емили Кери в ролите на младите Ренира и Алисънт. От другата седмица героините ще бъдат представени от по-възрастни актриси. Аз лично се привързах много към младите и съответно се притеснявам от промяната, но все пак се надявам да се получи добре. Все още вярвам на екипа, дано няма нови разочарования!