Фондация

Тази есен е благодатна на екранизации по емблематични фантастични поредици. Дюн се завъртя по кината, Колелото на времето тръгна по Амазон Прайм, ето че и поредната стрийминг услуга, тази на Епъл, се опитва да стъпи на терена със сериал по Фондация. Определно голям залък, тъй като поредицата на Айзък Азимов е епика на галактическо ниво, обхващаща 500 години. Да видим как са се справили с тази нелека задача.

Сериалът започва много близко до оригиналната история. Човечеството се е разселило из галактиката, а множеството светове образуват Галактическата империя. Хари Селдън е математик, разработил социологически модел, с който би могло да се предвиди поведението на големи групи хора и по този начин да се предскаже посоката, в която би могло да поеме едно общество. Хари кръщава този модел психоистория, а предсказанието което дава е, че империята няма да издържи още много дълго. Още по-лошото е, че колапсът на империята ще доведе до епоха на хаос и войни, който ще продължи десетки хиляди години. Хари Селдън смята, че чрез психоисторията може да създаде общество, което да съхрани познанието на човечеството и да послужи за основа на бъдеща държава, която да преведе човечеството през тъмните векове.

Фондация неслучайно е смятана за нефилмируема. Цялата поредица обхваща 500 години, но дори и само първата книга се развива в период от над 100 години, разказана в няколко повести с големи времеви скокове между тях. Сериалът се опитва да избегне, доколкото може, смяната на главни герои, наложена от времевите рамки, и се фокусира върху малка част от историята в първата книга, което пък я оставя без много материал, с които да запълни цял сезон. За компенсация, много голямо внимание е обърнато върху самата империя и нейния разпад. Докато в книгата тя е само катализатор и впоследствие фон, в сериала над половината история е посветена на нея. Оригинална идея е образът на императора, всъщност тримата императори, тъй като империята се управлява от триумвират клонинги на император Клеон I, починал преди повече от 400 години, но с безсмъртно его. Клонингите са в различен етап от човешкия живот: братята Зора, Ден и Здрач, съответно дете, мъж на средна възраст и такъв в края на житейския си път.

Двете истории – тази на империята и тази на Фондацията – почти нямат допирни точки помежду си, освен в първи епизод, когато императорите прокуждат Селдън, за да не буни духовете със своята психоистория. В добавка, нито една от двете фракции не демонстрира особено желание да бъде Фондация. Оригиналната история е използвана като основа, но няма уважение към нея. Психоисторията, която е основната идея на Азимов и основният двигател през цялата поредица, е представена като някаква магия. Тя е математически модел базиран на социология, но единствено и само Селдън като същи шаман знае тайните ѝ. Теоремата е представена като холограма, която изригва от додекаедър и прожектира оранжеви мистериозни символи, пред които всички немеят. Дори да преглътнем това, повествованието не е последователно в представянето си на психоисторията. Отново и отново ни се повтаря, че това е модел, който няма как да предсказва действия на индивиди – до момента, в който цялото начинание насмалко не се проваля заради индивиди, които не действат така както се очаква от тях.

Историята с империята е по-интересна и си личи, че и сценаристите мислят така. Концепцията за императорите клонинги и дилемата между същността им на събирателен образ на империята и фактът, че все пак са личности, е интересна. Борбата им да запазят разпадащата се империя служи и да разкрие повече от този свят, в който човечеството се е разселило из неизброими планети, всяка със своята уникална култура. Разбира се, тя не е без проблеми. Малко трудно е да повярва човек, че такава империя след хилядолетия технологично развитие би се управлявала по този варварско-средновековен начин. Проблемът не е толкова в монархията, колкото в абсолютизма. Дори империята в Дюн имаше съвет на великите домове, които да контролират императора. Не е и за вярване, че проблемите на империята се появяват точно в този момент от нейното съществуване, а за разпада и търканията между жителите са използвани най-елементарни похвати, като тероризъм например. Далеч от бавния залез на Римската империя, вдъхновил Айзък Азимов.

Светът е интересен, но отново е дялкано с голямата тесла, без да се взимат предвид нюансите на оригиналната поредица. Хората се придвижват с кораби, които създават красиви черни дупки за да прескачат в пространството, но имат генетично модифициран екипаж, който да издържа на скоковете, защото по някаква причина скоковете имат ефект върху човешката психикка. Има водна планета, чието население отрича всякаква наука и екзекутира хора, заловени да четат книги. Огромна част от населението на галактиката вярва в религия, зародила се на пустинен свят. В миналото там е имало войни между роботи и хора. Между роботи. И. Хора. Във вселената на Айзък Азимов, известен с трите закона на роботиката. Светостроенето е хаотично и самоцелно и не се интересува дали черпи от Дюн, от Айзък Азимов или от някое фантастично клише.

За героите дори не ми се говори. Лий Пейс прави страхотен образ като император Ден, помпозен и очарователно водевилен, а Джаред Харис е чудесен Хари Селдън, но в крайна сметка работят с каквото им е дадено. Оригиналната история винаги е била за развитието на едно обществото през вековете и като такава не оставя особено място за запомнящи се личности. Сериалът, въпреки опита да разнобрази света на Айзък Азимов, все така не успява да даде на героите си нещо интересно за правене.

В крайна сметка е красив, но не е особено интересен. Има добра основа, но демонстрира тотално неразбиране на оригиналната история. Лута се и се губи без да успее да каже нищо съществено. Може би щеше да работи по-добре като историята за трима императори клонинги, борещи се да запазят разпадащата си империя, без тази история да беше обремененена с очакванията, които име като Фондацията предполага. Ако не друго, изглежда, че тази история е по-интересна на сценаристите, отколкото тази, която Айзък Азимов е създал.