Кой се бои от смъртта

Когато започнах Кой се бои от смъртта на Неди Окорафор, в превод впрочем на Жана Тотева и под редакцията на Анета Панталеева, първоначално имах усещането, че чета не фентъзи, а реалистичен роман. Някъде далеч в земите на Африка два народа, нуру и океке, воюват. Жените от едно село на океке отиват да се молят наблизо и биват нападнати от обезумели войници нуру. Войниците ги изнасилват, избиват мъжете, а селото опожаряват. Една от жертвите бяга в пустинята с намерението да умре, но разбира, че е бременна и решава да оцелее и да отгледа детето, макар и да е белязано. То се ражда със странни пясъчни коса и кожа. Еву, дете, дошло на света от насилие.

Като изключим външността на малката Ониесону (чието име в превод споделя заглавието на романа), в началото голяма част от магията в романа е така загатната, че звучи по-скоро като метафора или нещо средно между мечта и суеверие, на което героите се опират, за да оцеляват в своя изпълнен с жестокости свят. Ониесону расте дамгосана и всички я отхвърлят заради скверния ѝ произход и суеверията за еву. Единственият начин да се „впише“ е ако при навършването на единайсет години се реши да се подложи на примитивен, жесток и осакатяващ ритуал – женското обрязване от съвсем реалния извънкнижен свят, което до ден днешен се практикува в по-дивите части на Африка.

Въпреки желанието си да е като другите, Ониесону е обречена цял живот да бъде странна и нетипична, и то далеч не само заради статута ѝ на еву. Един ден тя губи съзнание в двора на дома си, след което… се събужда в клоните на високо дърво.

И магията започва да изпълва романа. Отначало навлизаме постепенно в дебрите ѝ, докато Ониесону прави първите си крачки и търси пътя към отключването на дарбите си на магьосник – дарби, които едно момиче няма право да притежава и развива. Но тези дарби са единственият ѝ шанс да не бъде убита от зло, което постоянно я дебне и я приближава все повече с единственото намерение да я унищожи… Ако иска да оцелее, тя няма избор: трябва да се опълчи на традицията и на всички, които отказват да допуснат това да се случи.

Чела съм много пъти в различни фентъзи книги за изпитанията на дете или млада жена, докато достигне до чиракуване и усвояване на магията, за борбата за спасяване на света от някакво зло, за тежките предначертания на съдбата… Тези елементи ги има и тук и въпреки това Кой не се бои от смъртта е една различна книга. Тя е странна смесица от реализъм и вълшебство, от отчаяние и надежда, от подчинение и дързост, която успява да надделее и да пробие напред заедно с надеждата. Признанието на World Fantasy Award за 2011 наистина не е случайно, a наскоро HBO купиха правата и за сериал и разработката е започнала под ръководството на Джордж Мартин.

Полът на главната героиня е особено важен за сюжета и за пътя ѝ – но не по типичния, леко омръзващ начин. Тя не е излишно идеализирана, умее да греши, а емоциите, през които преминава като всяко едно момиче и млада жена, дообогатяват развитието ѝ като магьосник и герой, без да пратят романа в young adult категорията. Самата магия по естество пък е различна от клишетата в жанра, благодарение както на вплетените африкански митове, така и на богатото въображение на авторката. Персонажите – и тези с магически сили, и тези без – неизменно си остават просто хора, чиито черти будят хем симпатия, хем раздразнение.

Светът на Кой се бои от смъртта се разкрива постепенно пред читателя и много неща за самата му същност стават ясни чак на последните страници. Книгата ни оставя с усещането за завършеност, без висящи линии, въпроси без отговор или вратички за продължения. Макар че бих продължила да чета, ако имаше такива.