House of Cards

В началото на тази година от Netflix стъпиха още по-здраво на телевизионния пазар, като пуснаха наведнъж целия първи сезон на предаване, направено специално по тяхна поръчка. Смело решение, но и много добре съобразено с новите модели на забавление, достъпни на публиката, която иска всичко, веднага.

House of Cards е адаптация на изключително успешната едноименна поредица на BBC, завъртяла се по екраните през 90-те. Приликите между двата сериала със сигурност са огромни, но новата версия е напълно адаптирана към модерната американска реалност. Към проекта е подходено с огромна амбиция и професионализъм, достатъчен индикатор за което е едно-единствено име: Дейвид Финчър. Режисьорът на Боен клуб, Седем, Социалната мрежа и какво ли още не тук ръководи от главния стол първите два епизода, а освен това е и изпълнителен продуцент.

Сюжетът на House of Cards е като че ли идеален за Финчър и неизменния му стремеж към хладна дисекция на патологиите на обществото. Франк Ъндъруд (в ролята Кевин Спейси, който също е сред продуцентите на сериала) е парламентарен водач на демократическото мнозинство в американския конгрес. Tерминът на английски всъщност е House Majority Whip, a задълженията на „камшика“ са да координира гласовете на конгресмените и да придвижва (или стопира) важните за партията проектозакони. На практика Франк е третият по сила конгресмен, а от работата му зависи успехът на новоназначената президентска администрация.

Интригата започва, когато Франк не получава обещания му от президента пост на държавен секретар. За амбициозния конгресмен от Южна Каролина и не по-малко амбициозната му съпруга (Робин Райт, работила с Финчър в Тhe Girl with the Dragon Tattoo) това е повод да мобилизират всички налични сили и ресурси, за да излязат от ситуацията като още по-големи победители. Тринадесетте епизода проследяват изпълнението на този сложен план за установяване на политическо надмощие.

House of Cards е най-вече история за сблъсък на различни интереси, които макар и политически, се коренят до голяма степен в характерите на действащите лица. Главният герой, Франк Ъндъруд, е образцов макиавелист. Южняшкият му произход е нещо, което е превърнал в съвършено прилягащо му наметало – за пред останалите той е сладкодумен и прям, широкосърдечен, но твърд, почти идеалният образ на политик. Сериалът не позволява на зрителя нито за миг да се подведе по тази фасада, и то по твърде нетипичен за теливизията начин. Ъндъруд често се обръща директно към зрителя, сваляйки по театрално четвъртата стена, за да сподели плановете си. Предвид че в ролята е именно Кевин Спейси, който има опит с Шекспировите герои, и по-конкретно Ричард II и Ричард III, а освен това е директор на Old Vic Theatre в Лондон, подобен прийом не е учудващ. Някак инстинктивното очакване този привнос от театъра да се дъни на малкия екран се оказва неоправдано. Спейси притежава невероятен жестомимичен контрол и усет към ситуацията, а това му позволява да сменя тоналностите и регистрите по блестящ начин. Зрителят получава двойно зрение – върху ситуацията и като телевизия, и като театър, – заедно с натрапчивото усещане, че то всъщност е напълно споделено с конгресмена.

Използването на типични театрални монолози оценявам по-скоро като плюс, тъй като позволява плътна емпатия с иначе морално трудно обозримия герой. Не че клинично студеният и непрозрачен Ъндъруд не е впечатляващ, но предозиране с външния поглед към образа му може би щеше да дойде в повече. Влизайки в главата му, получаваме доста по-голяма възможност да съпреживеем контролирания апетит за власт и изкривяванията, до които води. За разлика от повечето злодеи-мегаломани, Ъндъруд обаче е и страхотен познавач на човешките характери. Това му качество вечно да дърпа конците пък изхвърля гледната точка към някаква още по-мета позиция, от която целият гигантски театър, наречен американска политика, е показан даже като куклен театър, през гледната точка на кукловода отгоре. Докато в The West Wing идеалистът Соркин се стараеше да изследва градивното лице на политиката, насочен към някаква нейна недостижима телеология, Финчър показва обратната страна, заравяйки се в личностния генезис на политическите импулси (може би именно заради сплавта между работата на двамата Социалната мрежа работи така добре на митологично ниво).

Клиничността в сериала като че ли е най-интензивна в сцените, когато Франк остава сам със съпругата си Клер. Робин Райт е ледена кралица с идеално отработени маниери и непоклатимо самообладание. Взаимоотношенията й с Франк са толкова странни – едновременно крайно откровени, отработени, неловки, изтъкани от бизнесова хладност и пламенно преследване на целите им, ­– че първите такива сцени между тях като нищо да ви се сторят нескопосани и слаби. С напредването на епизодите връзката им придобива все повече дълбочина, а самите те заприличват на клинични пациенти, които обаче са проумели, че светът сам по себе си е лудница и са решили да го опаковат в собствената си представа за нормалност. При това двамата рядко биват показани в злодейска светлина, голяма част от намеренията им всъщност са направо почтени. Тук-таме дори се открива гледка към по-човешките им превъплъщения (именно в тези сцени, както и в интимните разговори с Клер, Франк не прибягва до иначе честите си монолози).

Друг важен герой е амбициозният и тепърва прохождащ репортер Зои (Кейт Мара, сестра на Рууни Мара, самото момиче с драконовата татуировка). Зои е журналист от ново поколение – вечно със смартфон и туитър под ръка, вместо обичайния тефтер (образно казано, де, и на нея й се налага да си води бележи). В натежалия от престиж и традиция вестник, за когото работи, на модерността й се гледа с недоверение, а израстването в йерархията на екипа става трудно, което далеч не е по вкуса й. Полу-случайният й, полу-предизвикан контакт с Франк я изстрелва буквално за една нощ в звездното небе над Вашингтон. Тя използва Франк за кариерното си израстване, а той я използва, за да насочва обществения интерес според своя личен. От самото начало между двамата припламват сексуални искри, които прерастват в интересни и за двата образа трансформации. Линията на Зои на пръв поглед я показва като почти толкова безскрупулна като Франк, но героинята всъщност извървява своя път на промяна и израстване в света на Вашингтон, където малко неща са такива, каквито изглеждат.

Последният от по-централните за сезона герои е когресменът Питър Русо (Кори Стол) – млад политик от Пенсилвания, дошъл в столицата, за да защитава интересите на работническата класа, сред която е израстнал, но отдал се на разгул. Ъндъруд напипва от самото начало този трагически недостатък (който сам по себе си е може би просто симптом) и го използва без капка съжаление, играейки си с психологическите фундаменти на Русо като с пластелин. Сам по себе си Питър не е кой знае колко интересен герой; по-скоро се доближава до издигнал се по стечение на обстоятелствата everyman, чиято манипулация можеше да е дори символична за политиката по принцип, ако не беше Финчъровото обсесивно изследване на света тук и сега. Този подход оформя и останалите герои в сериала, които, макар и с по-малко екранно време, придават достатъчна психологическа плътност на действието.

В крайна сметка House of Cards не е точно сериал за политиката, не и както Тhe West Wing е такъв сериал. В него определено се говори почти изцяло за политика, но тя по-скоро е медията, насред която са разгледани деформациите на главните герои, наред с личностните им проблясъци, които все пак могат да доведат до изкуплението им. Въпреки това сериалът не е изцяло и психологическа драма, колкото и драматизация да е вложена в него. В блендата има още примеси на сага, трилър и нотка документализъм (най-вече чрез монолозите на Франк); бих казал, че дори се усеща далечен отглас от викторианските романи на нравите.

Какъвто и етикет да му бъде залепен, сериалът на Финчър е изключително гледаем и напрегнат. Напълно си представям как мнозина са го изгледали на един или два пъти, точно по плана на Нетфликс. Франк Ъндъруд и съпругата му са интересни герои, взаимоотношенията им още повече, а сложната им игра в сърцето на Америка показва политиката по запомнящ се начин.

Все пак, сериалът все още не може да бъде сравняван с най-големите заглавия по телевизията. Същите неща, които отчетох като плюс по-горе, а именно театралността и клиничността, на места са повече слабост, отколкото сила. Не е и съвсем ясно колко дълго образът на Ъндъруд може да поддържа така интензивно интереса на зрителите, предвид че обсебва най-много екранно време; ролята на вечно хладнокръвния кукловод си има очевидни лимити. Макиавелистичната черупка на Франк все пак се пропуква на няколко пъти през първия сезон, което може би е индикация, че задълбочаването на характера ще продължи, придружено от задълбаване във всички прилежащи контексти. Предстои да видим. На този етап House of Cards e много силно заглавие и Нетфликс определено може да спечели от други проекти на това ниво.