Game of Thrones, Season 3: Episode 9 – The Rains of Castamere

Това трябваше да бъде Епизодът. Рубиконът, чието пресичане да остави всички зяпнали и да разсее съмненията, че играта на тронове е жестока, но нещата някак ще се подредят „правилно“ накрая. The Rains of Castamere беше домакин на събитието, считано от повечето почитатели на книгата за най-важно в сагата, не само от сюжетна перспектива, а и като ярък представител на зрялото фентъзи. Тихото отмъщение за всички пъти, когато родители, приятели или партнъори са хвърляли по един поглед на корицата и са казвали „оф, пак ли четеш тия глупости за елфи и орки“. Показателен е фактът, че в нета вече циркулират доста клипчета, запечатали реакциите на незапознати с оригиналния материал зрители – изненадани, втрещени, ядосани, изплашени.

Причината не е в нещата, които са показани, нито в начина им на показване – съвременният зрител обикновено е гледал многократно по-шокиращи сцени, заснети по смущаващ начин –  и на големия, и на малкия екран. Причината е, че цялата приказна залъгалка, накичена с дракони, зловещи същества от северната пустош, магически трикове и подобни, трябва, ама просто ТРЯБВА да съдържа утвърждаване на някакви ценности, нали? Доброто трябва да тържествува и макар да приемаме определени гадости, случващи се на главните герои – нали все пак е нужно да ги надживеят, да станат по-силни и да го върнат тъпкано на лошите – в крайна сметка изгревът ще плисне върху бойното поле, а с него ще дойдат и роханските конници в блестящи брони. Жанрът го предполага, в ролята си на наследник на епическите поеми за велики герои, изправени пред непреодолими трудности.

Дъждовете на Кастамир се справи безкомпромисно с предизвикателствата на своя първоизточник. От първата до последната сцена присъстваше онова усещане за глуха тревога, мирисът на буря, която всеки момент ще се стовари върху някои обичани персонажи. Без пощада, без условности, без удобна пещера, в която да се укрият.

Може би предварителната подготовка е изиграла лоша игра на ума ми и вероятно подхождам субективно, но във всеки кадър и ситуация откривах нещо нередно, нещо в силен контраст с обичайния повествователен ритъм. Момчето-крал, заобиколено от воини-ветерани, но отчаяно искащо подкрепа и съвет от низвергнатата си доскоро майка. Необразованата дивачка, спасена от дебел страхливец и взираща се невярващо във Вала. Добричкият страж, който изоставя любимата си в калта, само секунди след като тя е избрала него пред народа си. Красивата и идеалистична кралица, която се влюбва в арогантния и нахален воин, без дори да забелязва какво страдание причинява на други около себе си. И така нататък, докато…

….първите акорди на песента достигнаха съзнанието ми, онази буца се стегна в гърлото и не я напусна до безшумните кредити в края. Изисква се умение да накараш човек да се взира замаяно в екрана, където се стичат име след име, и да му се иска да закрещи от радост и да заплаче от мъка. Искам да благодаря на Дейвид Нътър и господата Бениоф и Уайс за неповторимата емоция и едновременно с това да отбележа, че не са хлъзнали по изкушаващата плоскост на прекалената драматизация и типични режисъорски похвати за  „усилване на ефекта“. Сцената беше заснета по най-правилния възможен начин и визуалните нюанси бяха поставени точно където са нужни, без да се натрапват.

Сега е моментът да шибна един тлъст спойлър таг в червено и да започна с разнищване на безбройните малки детайлчета, които правят тези петдесетина минути толкова добри. Да изброявам очевидните връзки и препратки между сцените, да споделя колко феноменална е актъорската игра в този или онзи момент, да кажа няколко думи за бойната хореография (ахъм, и прекрасни битки имаме) и да обърна внимание на всеки малък жест, поглед и реплика, които подсказват какво ще се случи, утъпквайки пътеката към трагичната атмосфера на финала.

Истината е, че нямам никакво желание за това и тайничко се надявам колегата Roland да е бил по-съвестен в своята част от ревюто. Тук гърми, а аз ще си пусна още веднъж дъждовното изпълнение на The National.