Westworld S03E05 Genre

Genre е епизод, който заплита една торба сюжетни, идейни и стилистични нишки. Ту го прави вълнуващо и разтуптява сърцето, ту се усеща протяжен, твърде дълъг и многословен. И както много често се случва в Западен свят, развитието на историята ни оставя смесица от противоречиви усещания, вариращи от „уау, това не го очаквах“ до „не мога да повярвам, че истината е толкова… скучна“. Може би епизодът даже целенасочено ни хвърля насред този картечен огън от разкрития, екшън и стилистични бравури, може би Джой и Нолан искат да се чувстваме точно така след края му. Кой знае. Във всеки случай, Жанр е уместно име за тази глава от сезона, което успешно обобщава различните ударения на разказа, до едно играещи си с концепцията за предвидимост. Не съм сигурен дали не го прави твърде натрапливо, но пък поне в част от епизода всичко това работи.

Епизодът представлява почти изцяло комбинация от две основни линии – монолога на Серак, насочен към собственото му творение, Ровоам, и поредица от екшън сцени около Долорес, Кейлъб и Демпси. Разказът на Серак е на места лиричен, малко тъжен и малко налудничав по един премерен начин. На практика той е един масивен инфодъмп и origin story за новия главен злодей в сериала. Мнозина приветстват новата посока, по която Западен свят пое, а именно линейната история, ясното поднасяне на информацията и устойчивостта на художествената реалност. Признавам ползите от това, но ми се струва, че сериалът твърде лесно се отказва от може би най-ефективните си инструменти – които спорадично сработваха отлично дори в сезон 2. Тази крайна директност на новия сезон е в пълен контраст с миналия ни опит: от Форд, за чиято мотивация не бяхме сигурни до край, преминаваме към Серак, чиято засега изглежда болезнено ясна, и обяснима – в рамките на няколко красиво заснети сцени, включващи опустошения Париж и санаториум за „поправяне“ на хора, който подозрително напомня сцените с техниците и домакините от старите епизоди. Обяснението, че в санаториумите отиват всички sui generis личности – като брата на Серак, – хем се връзва с темата и заглавието така, че човек да се подсмихне и да си каже „аха“, хем е изненадващо банално. Вече знаем със сигурност, че Ровоам и Серак на практика са превърнали света в една технологично напреднала и още по-скучна версия на сегашното статукво. Средната класа е още по-предвидима и изпразнена от потенциал за промяна, богатите са още по-неизобретателни в екстравагантността си, а работниците и престъпниците са си напазарували дрехите и аксесоарите от магазин с мърчандайза на Cyberpunk 2077.

Темата за големите данни и предвидимостта на хората е безспорно интересна и навременна. Идеята, че Ровоам е толкова успешен в прогнозите си най-вече защото активно ограничава възможното бъдеще в рамките на собствените си предсказания, е съвсем реалистична. Достатъчно е да помислим за алгоритмите на Фейсбук, които не се стремят да предвидят върху какво е най-вероятно да кликне потребителят, а да го обучат да клика върху конкретни типове съдържание. В настоящия момент поводите да се притесняваме от подобно развитие са дори по-натрапливи, предвид че някои от сериозно обмисляните планове за контролиране на COVID-19 пандемията включват масово агрегиране на данни от лични телефони. Тази линия е и хубав паралел спрямо борбата на домакините от увеселителния парк да излязат от предначертаните им коловози – хората, оказва се, не са много по-различни, единствено личните им истории са по-малко вълнуващи от уестърн сценариите на „Делос“. Проблемът идва от неангажираността на сериала с тези всъщност колосални разкрития. Долорес праща инстаграм нотификация на цялото човечество, с която го уведомява колко крив и безперспективен е животът му, в следващия кадър всички са подивели и реалността е потънала в анархия. Може би в следващите епизоди ще видим някаква по-интересна човешка реакция (и, да се надяваме ли, анализ?) на това развитие, но за момента карикатурата преобладава, начело с образа на Серак (който, макар и безкрайно шаблонен, е изигран чудесно от Венсан Касел). Той все повече ми прилича на персонификация на МВФ, чиято най-голяма мечта в живота е да установи глобални пазарни отношения и да подсигури евтина (и депресирана) работна ръка. Не го виня – свръхмощният му компютър казва, че всеки друг сценарий води до край на човечеството, а като практикуващ data scientist ми е лесно да симпатизирам: не е никак приятно да осъзнаеш, че моделът ти е скапан. Шегата настрана, решението на Джой и Нолан да представят света на бъдещето просто като поредния увеселителен парк е всъщност страхотно и може да бъде основа за една дълбоко трагична фантастика. Засега обаче това вживяване в трагедията е много далеч от силните дни на сериала.

„Jesse Pinkman refuses to stop getting high“

Линията на Долорес и Кейлъб за сметка на това е далеч не така предвидима. Не толкова от сюжетна гледна точка, колкото от чисто стилистична. Още в самото ѝ начало Демпси успява в паниката си да инжектира Кейлъб с парти наркотика „жанр“ и последващите кадри са искрено удоволствие. Жанр, оказва се, налага върху личните преживявания набор от скоростно менящи се „филмови“ филтри. Долорес, Кейлъб и Демпси се впускат в автомобилна гонка с хората на Серак, а в това време героят на Аарън Пол се озовава в черно-бяла лента, която съчетава тропите на киберпънка с неговите корени в ноар киното. Следващият жанр е военна опера под съпровода на „Походът на валкириите“ – Кейлъб изстрелва автономни ИИ-ракети по преследващите ги автомобили, а умният мотор на Долорес (за когото явно една част от Интернет е стискала палци да се окаже… прероденият кон на героинята) погива саможертвено в огнена експлозия. Следват романс на фона на картечен огън и многозначителни погледи между Долорес и Кейлъб. Чудесните музикални включвания продължават с Иги Поп намигване към един синтуейв Трейнспотинг и преливат към обречеността на „Space Oddity“ на Боуи („Planet Earth is blue аnd there’s nothing I can do…“). Лично аз вероятно бих предпочел „Life on Mars“ като по-подходяща да оцвети тоталното безсмислие на човешкия свят, но в никакъв случай не ми хрумна да се оплаквам, щом зазвуча класическата интерпретация на Майор Том. Краят на наркотичния трип, ознаменуван от крилатия разговор „Кой жанр е това? / Това е реалността!“, приляга сюжетно, но както споменах по-горе, пропадането на света в анархия е съпроводено от усещане за баналност. Сцената на плажа, в която се сбогуваме с Демпси, за когото така и никога не ни е пукало, не помага особено – Аарън Пол е чудесен актьор, но дори от неговата уста историята за плъховете удавници, измамени с фалшива надежда, не е нищо повече от изтъркано клише. Музиката, обаче, до голяма степен спасява края на епизода: класическата тема „Страшният съд“ от Сиянието и електронната „Emerge“, застъпваща финалните надписи.

Genre доразвива централните за сезона идейни жилки – може би логично, но също така неизненадващо и непленително за въображението. Нагоре го тласкат красивото заснемане и хитрите стилистични преходи, които – повече или по-малко трикови – задържат нивата на адреналин високи. Ясно е, че епизодът полага основи за доста предстоящи обрати в сюжета: беше ни казано в прав текст, че Бърнард не може да бъде пожертван в никакъв случай и ще изиграе ключова роля в плана на Долорес; неизбежно ще научим Голямата тайна от миналото на Джеси Пинк… Кейлъб; бихме могли да предположим също така къде се намира освидетелстваният от Шарлорес Уилям. Западен свят продължава да гради сглобка, която въпреки всичките си недостатъци, вълнува – защото по някакъв начин отразява настоящите ни притеснения. Би било хубаво автентичният артистичен пробив към света на идеите да надделее над баналните обяснения и да видим нещо истински sui generis в следващите три епизода. Знаем, че можем да очакваме абсолютно всичко от този сериал – от най-доброто до най-разочароващото.