Westworld S03E01 Parce Domine

Западен свят се предполагаше да ми хареса. Самоосъзнати роботи, тежки теми за реалността и съзнанието и не на последно място, качествен екшън. Всичко в този сериал изглеждаше сякаш е направено за мен. Вместо това получих история, която беше подчинена на първо място на изненадата, на пазенето на тайни дори и когато те вредят на наратива. Трите времеви линии от първи сезон сякаш не бяха достатъчни, та във втори получихме още по-разпокъсан и хаотичен сюжет, представен през погледа на бавно губещия разсъдъка си Бернард. С бюджета и актьорския състав, които имат, Джонатан Нолан и Лиза Джой можеха да разкажат по незабравим начин какво означава да си човек, но вместо това те избраха да се надлъгват с редит и да предоставят един сериал, в който като елиминираме целия хаос от преплитащите се времеви линии и ненадежните разказвачи, историята всъщност е постна и леко банална.

Ето ме сега на прага на трети сезон и не мога да не се чудя дали няма пак да бъда измамен. Този път ще е различно, нашепва едно гласче в мен – това на оптимиста, който все още се надява да получи обещаната история. Този път роботите са навън, в истинския свят и подготвят революция. Този път участва Аарън Пол, който изнесе половината Breaking Bad на плещите си. И ето ме отново, застанал пред телевизора, таящ крехка надежда.

Трябва да призная, че този епизод изглежда като съвсем нов Западен свят. Три месеца са минали от клането в парка на Делос и явно никой не подозира, че някои от роботите са навън. Всякаква електроника е под контрола на Долорес, която без никакво усилие подчинява умната къща на поредния богаташ, който някога е прекарвал време в парка и се е отдал на  тъмните си импулси. „Подчинили сте света на неща като мен“, отбелязва леко ненужно Долорес. Тя обаче не е там само заради отмъщението си. Човекът притежава файлове, които са ѝ необходими, за да изпълни плана си за световно господство. Тя е по следите на Rehoboam, за когото става ясно, че по някакъв начин изпълнява невероятно сложните алгоритми, върху които е построен дигитализираният човешки свят.

По-голямата част от епизода се занимава с плановете и машинациите ѝ да сложи ръка върху него. Другата голяма част от епизода е посветена на Кейлъб – бивш военен, с пост травматично разстройство, който се опитва да намери своето място. Аарън Пол има страхотен драматичен потенциал и всеки, който го е гледал като Джеси Пинкман в Breaking Bad знае колко добре може да пресъздаде емоционална травма. Останалата част от епизода е запълнена от Бернард, който явно е обвинен за цялото недоразумение в парка на Делос и се крие от закона.

В предишния сезон Долорес изнесе съзнанието му от парка и възстанови тялото му, с ясното съзнание, че той е против нейния план да подчини хората. Бернард се тресе от параноя, че Долорес го контролира по някакъв начин и редовно си прави самодиагностика, за да провери дали е контактувал с нея. Рано е да се каже по какъв начин Бернард влиза в плановете на Долорес и дали наистина тя го е освободила, защото има нужда от антипод, но очевидно този проблем занимава и него.

Като цяло епизодът успя да поразсее съмненията ми. По всичко изглежда, че Нолън и Джой този път ще го карат доста по-праволинейно и освен ако не са ни подготвили поредната изненада, смея да твърдя, че целия тепизод се разви в една времева линия. Хареса ми и светът извън парка, може би не изненадващо, но логично развитие на нашия собствен свят, в което богатите стават все по-богати и изолирани от масата хора.

В предишните сезони се чудех дали посетителите на парка са само богаташи или светът навън е утопия, в която всички нужди на човек са задоволени и единственото, което му остава, е да ходи да издевателства над роботи. Е, оказа се, че посетителите на парка са богати задници. В новия сезон имаме и преспективата на малкия човек в лицето на Кейлъб. Принуден да работи ниско платени работи, защото системата не му позволява да се издигне, той припечелва на черно, вършейки нелегални дейности, които може да поеме през приложение на телефона.

Отново се усеща леката гейм тематика, в предните сезони паркът напомняше на масова онлайн игра, а в този задачите на Кейлъб са като извадени от GTA, включваща карта и указания. Всичко на всичко, светът наподобява един чист и лъскав киберпънк. Без неонови светлини и мръсни улици, по-скоро фасада на благополучие. Както един от персонажите споменава „Всичко изглежда по-подредено от тук горе“, докато прелита над небостъргачите на Лос Анджелис.

В известен смисъл не сме напуснали парка, защото хората в „истинския“ свят изглеждат не по-малко подчинени и безволеви от роботите в парка. Дори и да изключим големия изкуствен интелект, който се очертава да е макгъфина* на този сезон*, и който управлява този свят, хора като Кейлъб просто нямат шанс. Не е нова или изненадваща идея, но поне за момента работи. Единствено не ми харесва, че епизодът е прекалено директен.

Героите си споделят очевидни неща – като гореспоменатата реплика на Долорес колко много разчитаме на електроника. Кейлъб на няколко пъти споделя как за него няма бъдеще, дори стигаме и до там хората да обсъждат колко би било забавно да се окаже, че всички живеем в симулация. Името на епизода идва от латински и означава „Пощади ни, Господи“, а Долорес казва, че истинските богове идват и са ядосани. Subtle it is not.

Епизодът ми хареса, но оставам леко скептичен. Прокрадват се елементи от любимите на Нолън и Джой туистове. Наративът, който Кейлъб води през целия епизод, се оказва нещо различно накрая. Сюжетната линии на Бърнард го тегли отново към парка и е възможно – въпреки доброто начало – отново да се върнем към добрия стар уестуърлд, което не е задължително лошо, просто потенциалът на сериала е много по-голям.