Castlevania, сезон 3

Разни Castlevania събития се случват периодично в пространството и е хубаво да знаем, че поредицата не хваща прах, както Legacy of Kain например. Konami се стремят да поддържат интереса към нея, макар и не точно с нови заглавия, както очакват феновете. Възраждането на класическите игри в Anniversary Collection бе едно от тези събития, а наскоро се случи и едно от най-култовите заглавия в поредицата, Symphony of the Night, да получи своя порт за операционната система Android. А защо не възраждането на класиките да загатва и за приближаването на нова игра? Така да се каже, да е опит на студиото да обогати Castlevania културата на играчите преди него?

В този дух, третият сезон на анимационния сериал по Castlevania се появи неотдавна в Netflix. И макар да прескочихме втория, не пропуснахме да отразим появата на тази нова адаптация като събитие, нито пък излизането на новия сезон като такова. Създателят на анимацията, Уорън Елис, го изрекламира като „психеделичен екшън“, но истината е, че той наистина се превръща в такъв едва с кулминационния си 9-и епизод. Този път поредицата разполага с по-сериозно времетраене, за да постави новите си фигури на полето, да развие същностите и характерите им и да ги раздвижи в съответните сюжетни ходове. На фона на предходните сезони залогът в този сякаш изглеждаше по-нисък, но това впечатление е опровергано към края му.

Историята на новата Castlevania бива подета неопределено време след края на тази в сезон две, но не прекалено дълго след това. С други думи, меланхоличният Алукард все още самотничи из порутения замък на баща си. Сайфа и Тревър приключенстват сред изпълнените с нощни същества земи на Влахия. Айзък води чудовищната си орда натам в търсене на отмъщение, а Хектор е превърнат в домашен любимец на вампирите. Пред всеки от тях се откриват нови пътеки, не само във външния, но и във вътрешния им свят. Новите пътеки, естествено, означават и нови персонажи.

Самотата на Алукард е разсеяна от брат и сестра, дошли от далечния изток с отмъстителна мисия. Сайфа и Тревър се натъкват на градчето Линдънфелд, където се запознават с кмета му, с граф Сен Жермен (озвучен от Бил Най), както и със свещениците от местната църква – всеки от тях е не по-малко мистичен от останалите, а последните – дори заплашителни. Хектор бива отведен в палата на Кармила, в Стирия, където се запознава със сестрите ѝ: Морана, Стрига и Ленор. А от всичките, Айзък се среща с най-особените и лишени от личност и развитие персонажи. От една страна това e така, защото той пътува през най-разнообразни локации, които до една са чужди на основния сетинг във Влахия. От друга, именно поради тази тяхна пуста фасада, те предлагат по-задълбочени погледи върху логиката на сюжета и света на Castlevania, изобщо.  Те нямат тайни кроежи за разлика от останалите персонажи, изредени досега, затова са така откровени – а може би и заради заплашителността на Айзък и ордата му по принцип.

В общи линии сюжетната линия на Айзък е най-философски ангажираната, защото крайната точка, заложена в нея, е най-проста и трябва да бъде изобличена като нещо повече, или да бе изменена същностно. Линията на Сайфа и Тревър може да се охарактеризира като криминалната, мистериозната част. Тази на Алукард оставя достатъчно свободно място, за да загатне нередност в ненаивния зрителски ум. А историята на Хектор пък илюстрира добре жестокостта на сестрите на Кармила, макар типологично да е различна от нейната собствена, на която станахме свидетели в предните сезони. Ритмиката на сериала и този път е класическа, с растящ интензитет към края.

Макар на моменти някои от акцентите да са преекспонирани и някои развития да залитат твърде в нелепост, всъщност сюжетно третият сезон на Castlevania не отстъпва на предните два по нищо, а и ги надгражда подобаващо. Липсата на Дракула като всепомитащо заплашително присъствие не лиши поредицата от чаровете ѝ, а в същото време даде пространство за развитието на всички персонажи, гравитиращи около него по една или друга причина*.

Визуално новият сезон е дори по-добър от предходните, ако това изобщо е възможно, или по-скоро е по-„пипнат“ откъм детайли. Неоспорим факт е, че този път авторите са разполагали с повече ресурси. Анимациите пак не са изпълнени гладко, но именно в това е чарът им. Когато дойде моментът за зрелище… е, зрелищно е! Битките, виденията от Ада в девети епизод са все впечатляващи, и изобщо концепцията за „безкрайния коридор“, дори и да не бе толкова развита теоретично, колкото визуално, са сред силно оригиналните моменти на адаптацията. Алхимичните препратки, изкривената перцепция за състоянието на нещата, заложена под някаква форма във всяка от сюжетните линии, препращат към психеделичната визия, която Елис се стреми да докара в анимацията и която пасва органично на наратива ѝ.

Не се наемам да кажа, че този сезон е вдигнал летвата, защото тя вече бе поставена високо от предишните, но ако следващият е поне толкова добър, то той също би си струвал гледането.