The Wayward Children Be Sure...

Понякога децата бягат от къщи. Може би защото са нещастни или търсят приключения. Или защото нещо ги тегли отвъд границите на живота, който живеят. Понякога те научават нещо ново или преоткриват нещо старо и се връщат вкъщи. И всичко е наред. Но понякога приключенията намират тях. Понякога пред децата се отварят врати, които водят много, много далеч. И понякога те се връщат вкъщи, но домът им е останал отвъд вратата.

Шонън МакГуайър е криминално непознат автор в България, което е жалко, предвид че тя има един куп награди и държи рекорда по най-много номинации за Хюго в една и съща година (ПЕТ!). Тя е също така неописуемо плодовит автор. Извън немалкото на брой самостоятелни книги, дамата има две ърбън фентъзи поредици – October Daye и InCryptid – съответно с по 13 и 9 тома, а под псевдонима си Майра Грант цикълът Newsflesh е тъкмо на петата си част (плюс сборник разкази).

The Wayward Children е най-новата ѝ поредица, този път с повести. Every Heart A Doorway е първата книга в нея (а също носител на наградите Хюго, Небюла, World Fantasy, British Fantasy и Локус) и разказва за частното училище на Еленор Уест – странна птица, може би на 60 години, може би на много, много повече, винаги облечена в максимално количество цветове, колкото по-противоречащи си, толкова по-добре! Еленор често посещава родителите на определени деца, вместо да чака те да я намерят, защото под прикритието на санаториум за умствени заболявания тя всъщност им дава съвсем друг тип грижи. Какви? Ами работата е там, че самата Еленор като дете е намерила врата, която я е отвела в магически свят, от който впоследствие е избягала, но в който вече не може да се върне. Вместо да се отчае обаче, тя е отдала живота си на това да помага на други деца, копнеещи повече от всичко друго да се завърнат във фантастичните реалности, които са посетили.

Every Heart A Doorway е историята на Нанси, попаднала в Дома на Мъртвите, където е танцувала с Господаря им и е била жива статуя за тяхната Господарка. Нанси е постигнала истински покой в този свят, докато един ден Господарят на Мъртвите не я е изпратил обратно в нашия с повелята: „Бъди сигурна“. Сега тя е отчуждена от родителите си, копнеейки с цялото си същество да се върне в покоя и тишината отвъд вратата. Но в училището на Еленор тя открива, че не е сама. Десетки други деца са преминали през свои собствени врати, намерили – или по-скоро намерени от – уникални светове, всеки от които перфектен конкретно за тях.

Суми е живяла в кралство на бонбони и сладки, наречено просто Конфекция. Изхвърлена заради престъпления към Графинята на Захарния Памук, пророчеството гласи, че тя ще се върне, за да свали тираничната Кралица на Тортите. Близначките Джак и Джил са попаднали в Тресавищата, където огромната червена луна бди над древните чудовища в морето, вампирските замъци в полето, върколаците из недостъпните планински върхове и лудите учени в техните мелници, където науката и мълнията са едно, а смъртта е само временна пречка. Кейд е бил прогонен от Призмата на феите, когато Дъгоцветната принцеса е открила, че той е роден с „грешния“ пол. Привидно малкото момиченце Лунди расте наобратно, ставайки все по-млада благодарение на отварата, с която се е опитала да излъже магическите правила на Гоблинския Пазар – престъпление, заради което сега никога няма да може да се върне в него.

Докато Нанси се опитва да осмисли странната космология на тази необятна вселена от магически реалности и собствената си тъга по Дома на Мъртвите, училището става сцена на убийство. И макар Еленор да вярва в невинността ѝ, повечето деца са убедени, че новото момиче е отговорно, и не са забравили за мрачния свят, от който тя току-що е дошла.

Every Heart A Doorway е мистерия, но това е само повърхностният сюжет. В тематично отношение повестта е изключително емоционална история за копнежа по чувството за принадлежност, дори – и особено – когато никой друг не те разбира. Макар и обединени в травмата си, почти всички ученици в училището искат да се върнат в собствените си светове, които сега считат за истинския си дом, въпреки че така завинаги ще изгубят новите приятели, които са намерили под опеката на Еленор. Отчуждението е тема на повестта, но МакГуайър елегантно го вписва в контекста на нуждата за принадлежност – нейните герои не са странници един за друг защото не могат да намерят сходен език, а защото всеки принадлежи към свят, който просто е достъпен само за него.

Светостроенето също е на страхотно ниво. В малкия си обем Every Heart A Doorway рисува магическите реалности на персонажите с големи щрихи и сякаш без особена нужда от детайли. Полуприказният стил на МакГуайър потапя читателя в атмосферата с няколко жеста и той е способен сам да си допълни останалото. Извън чисто езиковото майсторство, космологията на тази вселена също е много интересна. Еленор, с помощта на свръхлогичния Кейд, се опитва да начертае карта на световете отвъд вратите, но вместо посоките на компаса, тези странни реалности попадат под свои уникални посоки като Логика и Безумие, Злост и Добродетел, които могат да се припокриват и които действат като буквални физични закони за тези светове, принуждавайки обитателите им да ги спазват, ако искат да принадлежат към тях. Много добре е развита и идеята, че всяко дете намира конкретната реалност, която резонира с характера и нуждите му, независимо дали те го съзнават, или не.

След разкошната самостоятелна история на първата повест идва ред на Down Among the Sticks and Bones, която понастоящем лично за мен е най-добрата част от поредицата и разказва за приключенията на Джак и Джил в Тресавищата. Първоначално бях притеснен, тъй като Джак разказва тази история на Нанси в предишната книга и не очаквах да науча кой знае какво от преразказа, но още с първите страници забравих за този страх. МакГуайър се развихря както на сюжетно, така и на стилово ниво, и вместо мета-сюжета на Every Heart A Doorway, ни дарява с пълнокръвна приказка, но приказка, която няма за цел поука и съответно щастливият край не е гарантиран.

Джаклин и Джилиън порастват в дом, лишен от емпатия и обич. Принудени от свръхамбициозните си родители да играят роли, за които характерите им не са пригодени, те още в ранна възраст започват да губят умението си да бъдат съюзници срещу задушаващата структура, наложена им от възрастните. Може би поради тази причина един ден за тях се отваря врата на дъното на сандък със стари дрехи. Тази врата води до привидно безкрайно стълбище, а това стълбище се спуска до Тресавищата – свят на противоречия, на агресия и смърт, но и на дива красота и величие. Свят, в който две безкрайно различни момичета могат да намерят дом в безкрайно различни обстоятелства, а с него и истинските си имена.

Ако са сигурни.

Down Among the Sticks and Bones е едно от най-добре написаните произведения, които съм чел за последните години. Разказваческият стил на Магуайър от самото начало е подчинен на мистичната логика на сънищата и приказките, вплитайки читателя в хипнотичен ритъм, който почива на дуалността на двете главни героини. Всяко събитие от раждането до пристигането им в Тресавищата е разказано два пъти. Първоначално от гледна точка на перфектния им баща, отдаден на кариерата и успеха си, и от гледна точка на перфектната им майка, която участва във всички клубове и фондации като перфектната трофейна съпруга. Техните причини за всяко решение – от това да имат деца до това кое момиче ще бъде „красивата дама“ и кое ще бъде „атлетичната звезда“ – винаги са противоположни и същевременно винаги в синхрона на повърхностната нужда от привидното съвършенство.

Впоследствие тази дуалност прелива в самите Джаклин и Джилиън (не „Джак и Джил“, никога „Джак и Джил“. Това ще дойде по-късно), всяка от които малко по малко става жертва на бездушните амбиции на родители, които я считат за поредното предизвикателство, поредната скъпа вещ в перфектно подредения им дом. Down Among the Sticks and Bones в основата си е история за психическото насилие над деца, за родителско пренебрегване и липса на емпатия и за трагичния резултат, до който те водят. Закономерно, когато двете сестри попадат в Тресавищата, всяка от тях намира свой собствен път, резултат от живота, който ги е довел до този свят. Всяка прави избор, който е амалгама между насилствената самоличност, наложена от родителите ѝ, и искрата в ядрото на душата ѝ, която така и не е угаснала напълно.

Повестта, разбира се, свършва по начина, който знаем от преразказа в Every Heart A Doorway, но предизвестеният финал по никакъв начин не я прави по-малко перфектна. Способността на Шонън МакГуайър да рисува емоционалния свят на персонажите си, да го „разказва“ от всезнаеща гледна точка – всезнаеща не само за мислите и чувствата им, но и за това какво следва в историята – е толкова пленителна, че изгълтах книгата на едно четене, с бучка в гърлото. И когато Джаклин и Джилиън се превръщат в Джак и Джил, промяната е толкова лека и ненатрапчива, като същевременно бележи толкова всепомитащо ново начало, че ме докара до черна завист за таланта на авторката.

Beneath the Sugar Sky ни връща в училището на Еленор Уест и някои от познатите ни от първата част герои. Неопределено време след събитията в Every Heart A Doorway, мистериозно момиче на име Рини се появява от нищото и обявява, че идва от Конфекция, където отсъствието на Суми и случилото се в първата повест до такава степен са омазали нещата, че самата тъкан на времето е започнала да се разплита. Първата, която открива Рини, е Кора, току що завърнала се от подводен свят на русалки и морски чудовища, наречен Падините. Заедно с Кейд и други герои от предишните книги, тя се впуска в приключение, което ще я отведе до множество магически светове и – може би – някой ден до нейния собствен.

Тук не мога да си позволя твърде много детайл за сюжета, защото историята почива на ключово събитие от първата част, което не искам да спойля. Но концепцията за приключение из магически светове връща повествованието в по-стандартния дух на Every Heart… и встрани от приказния наратив на Down Among… Тази повест е в най-малка степен мета-преглед на порталното фентъзи и в най-голяма – буквално портално фентъзи.

Може би поради тази причина ми беше и най-малко интересна, но това не означава, че не си струва четенето. Извън образа на Кора, за който ще говоря по-надолу, завръщането на познати образи и развитието на космологията абсолютно оправдават съществуването на Beneath the Sugar Sky. Разсъжденията върху естеството на магическите светове, връзките помежду им и метафизичните причини за съществуването им са страхотни и честно казано с огромен кеф бих чел пълнокръвен роман, който ги развива още по-дълбоко. В добавка, макар и стилистично повестта да не е подчинена на приказна логика (както при втората част), сюжетът определено е. Абсурдизмът на Конфекция се гаври с причинно-следствените връзки и с времепространствения континуум по супер интересен начин и дори финалът е подчинен на напълно различните физични закони на този магически свят.

Последна за момента (поне до 7-ми януари, когато излиза петата част) е In An Absent Dream, която продължава шахматния модел на поредицата, разказвайки ни втора предистория, този път за приключенията на порастващата наобратно Лунди в Гоблинския Пазар. Може би най-зле приета от читателите до момента, повестта изисква малко повече усилие, за да стигне човек до същината ѝ, но по мое мнение въпросното усилие наистина си заслужава.

Катрин Лунди е родена през 1956 г. и израства в обикновен дом, част от обикновено семейство, с обикновени родители и обикновен по-голям брат. Още в ранното си детство, тя осъзнава, че другите деца не искат да са приятели с дъщерята на училищния директор, и решава, че това е окей и че тя няма нужда от никого. Катрин обича правилата и книгите. Нищо в ежедневието ѝ не е странно или объркващо, а самотата е нещо, с което е свикнала до такава степен, че дори не знае, че в живота ѝ липсва каквото и да е.

Така я намира вратата към Гоблинския Пазар – свят, чиято тъкан е подчинена на честност, името ти е безценно, задаването на въпроси е опасно (защото може да бъде интерпретирано като предложение за сделка), а натрупването на дългове малко по малко те превръща в птица, докато не загубиш напълно човечността си. Гоблинският Пазар се стреми към честност и равноправие и е подчинен на строги правила. Катрин обича правилата. Тя приема фамилното си име Лунди, защото то не принадлежи само на нея и съответно не може да бъде откраднато, и се впуска в приключения, първото от които – приятелството.

Но с времето собствената ѝ представа за „честна стойност“ я принуждава да се връща отново и отново към света, който е напуснала. Свят, в който е сама и който вече не чувства като свой дом. Свят, където собственият ѝ баща някога е решил да остане и да затвори вратата към Пазара завинаги. Но и свят, където сякаш винаги има нещо недовършено и Лунди никога не може да го изостави напълно. 18-тият ѝ рожден ден наближава, а с него и финалният избор. Тя вярва, че е „сигурна“. Но ѝ трябва още време…

In An Absent Dream е история, в която епичните приключения се случват зад кадър. МакГуайър прескача тези периоди и вместо това описва преходите – от нашия свят към Пазара и от Пазара към нашия свят – и последствията от всеки един от тях, докато Лунди пораства и се приближава към момента, в който последната врата ще се затвори завинаги и тя ще трябва да реши от коя страна ще остане. За мнозина читатели фактът, че „интересните“ неща са разказани, но не и показани, чупи повестта, но за мен решението на авторката да фокусира върху несигурността на героинята си е много смело и води до силен психологически ефект.

In An Absent Dream умело разкрива друга страна от вселената на поредицата, а именно – че дори да намериш съвършения свят, който резонира с цялото ти същество и в който можеш да бъдеш всичко, което пожелаеш, това не означава, че ще си способен да изоставиш всичко, което си имал досега. Понякога родителските грешки са просто факт от живота, а не липса на обич и разбиране. Историята на Лунди, също като тази на Джак и Джил в Down Among…, е история с предизвестен край, но авторката я използва, за да освети част от темите на поредицата, до които досега не сме се докосвали.

И така, The Wayward Children, в случай, че не е ясно все още, е великолепна и майсторски написана вселена. Всяка от книгите в нея е бисер, който може да се чете самостоятелно, или в реда на написване (който аз, разбира се, препоръчвам) и всяка история допринася по нещо към останалите, било то в тематично или сюжетно отношение. Също като световете в поредицата, всяка от частите е нов аспект към общото цяло и поне за момента нито една не е изпаднала в капана на „още от същото“.

МакГуайър също така безпроблемно вкарва различни гледни точки и персонажи от малцинствени групи, без изобщо да морализаторства или да превръща повестите в „политкоректна пропаганда“. Нанси от Every Heart A Doorway е асексуална. Това не е някаква велика част от повествованието, а единствено причина в училищна история да няма романтичен елемент. Кейд е транс. Това има значение за произхода му (Призмата, бидейки строго Логичен свят, е била неспособна да приеме „лъжата“ му), но в нито един момент не ръководи повествованието. Кора от Beneath the Sugar Sky е с наднормено тегло*, но вместо жалка или комична, тя е атлет, бегач на дълги разстояния и плувец.

В естеството си, The Wayward Children е история за различността във всичките ѝ форми. Понякога това означава различност, която обществото може да разпознае като такава – раса, пол, ориентация, физически качества – но много често разликите се крият вътре. Героите на Шонън МакГуайър до един крият светове в себе си и именно това кара вратите да се отварят за тях. Въпреки че поредицата разказва за онези, които са се върнали или са били прогонени, научаваме за много деца, които са намерили своята съвършена реалност и са живели там до края на дните си. Някои от персонажите в повестите също постигат това. Други никога няма да имат този шанс. Историите им са изпълнени с болка, загуба, радост и триумф и не бих могъл да ги препоръчам с по-голям ентусиазъм!