Starsight They are... alive?

Към небето е една от любимите ми книги, които прочетох през 2019 г. Великолепната смесица от военна фантастика, космически мистерии, задъхан екшън и качествен хумор демонстрира огромно израстване от страна на Брандън Сандерсън и при все чудесния си финал, остави отворени портите за много по-мащабна история. Когато научих, че поредицата е планирана за цели четири романа, очаквах Starsight да разшири вселената неколкократно. В това отношение продължението определено не ме разочарова. Що се отнася до качествата на книгата като самостоятелно четиво обаче, положението е една идея по-сложно.

Starsight започва няколко месеца след финала на Към небето (в този и следващия параграф ще има спойлери за края на предната част). Човечеството най-накрая е постигнало първата си истинска победа над извънземните потисници и военните са започнали да установяват контрол върху една от орбиталните платформи, покриващи планетата затвор. На нея извънземната империя, известна като „the Superiority“*, се опитва едновременно да държи хората живи, но и да не им позволи да развият технологията си до степен да се превърнат в опасност за галактиката. Сега, когато усилията на потисниците са изправени пред провал, те изглежда са решили, че резерватът не си струва главоболията, и искат да изтребят хората до крак.

Спенса е постигнала първия си свръхсветлинен скок и започва да осмисля новите си способности с помощта на изкуствения интелект М-бот, контролиращ древния изтребител, който тя пилотира. Когато в небесата над света ѝ се появява нов кораб, пилотиран от извънземна жена, споделяща силите ѝ, става ясно, че the Superiority е поканила множество цивилизации да се присъединят към новосформирана флотилия. Спенса заема мястото на извънземния пилот с помощта на холографската технология на М-бот и двамата отиват на станцията Starsight, за да откраднат хиперпространствен двигател. С него човечеството би могло да се освободи от планетата, към която е приковано.

Вместо нонстоп битки с изтребители Starsight разширява вселената, вкарвайки ни в политическите интриги на междузвездна империя, която столетия наред е воювала с кръвожадното човечество, преди да спечели третата война и почти да изтреби хората. В тази вселена индивидите като Спенса, „cytonics“, способни да се телепортират без помощта на технология, привличат вниманието на трансдименционални космически създания, „delvers“, които съществуват извън познатата ни реалност и са в състояние да покосят цели светове, преди да се върнат обратно в пространството отвъд. Единствено the Superiority може да пътува, без да събужда гнева на тези божества, и с помощта на своите свръхсветлинни двигатели, те диктуват съдбите на расите, които искат да са част от галактическото общество.

Проблемът на романа е предвидим и вероятно ще спре да бъде такъв с излизането на следващите книги: разширяването на вселената по необходимост изисква доста експозиция, която идва за сметка на сюжета. Спенса прекарва голяма част от времето в разговори с М-бот и различни извънземни и когато новата интрига най-накрая става ясна, тя не е особено добре развита и разчита на персонажи, в които не сме имали време да вложим особено много интерес. Същевременно, мистериите около екзистенциалната заплаха, криеща се отвъд хиперпространството, придобиват доста по-тривиална форма, отколкото имаха в Към небето, защото Сандерсън го сърби твърде много да обяснява и структурира. Не че всичко е ясно, но към края на книгата имах усещането, че знам твърде много и че то не е толкова интересно, колкото се надявах първоначално.

С това не искам да кажа, че Starsight е лишена от интересни идеи, но само част от тях са добре развити. Сандерсън прави героичен опит да изгради извънземен вид (наричан „dione“), който не се възпроизвежда полово, а чрез съчетаване на два индивида в едно физическо създание. Въпросното „тества“ различни комбинации от личностните характеристики на двамата родители, преди те да се разделят за последно и да създадат бебето, което ще носи конфигурацията, на която са се спрели*. И макар той да дава всичко от себе си да представи различни гледни точки, концепцията пак си остава с доста силен аромат на евгеника. Още по-неприятно е, че не съумява да се откъсне от двуполовата система, защото дионите пак имат два различни „пола“, маркирани от цвят на кожата, и това коя страна на пробното тяло сформират, когато се съчетаят – лява или дясна. Знам, че книгата е YA, но идеята си остава доста наивна и неособено добре разработена. От друга страна, Сандерсън винаги е бил слаб в нещата, свързани със секс, идентичност и възпроизвеждане, защото религията му диктува да избягва тези теми. Което само ме кара да се чудя кому беше нужно изобщо да се опитва да влиза в подобна територия.

Друг неуспешен проект е М-бот. Докато в Към небето ИИ-то на кораба на Спенса беше забавен персонаж с ярка самоличност и чувство за хумор, в Starsight той е мрънкало, което постоянно страда от съмнения дали е живо същество. Отново – идеята за самоосъзнаването на ИИ сама по себе си е чудесна, но Сандерсън си спестява реалните усилия по задълбочаването в нея и вместо това използва лесни похвати, които само правят образа елементарен. Романът като цяло се излага в психологизирането на героите, за разлика от предходния. Откритието на Спенса, че обитателите на станцията град са напълно нормални индивиди, които си живеят живота, без изобщо да знаят какво върши правителството им, е такъв „well DUH“ момент, че щеше да е най-дразнещото нещо в цялата история, ако не го засенчваше по-късна сцена, където основен персонаж е обърнат наопаки, когато тя осъзнава, че просто не е схванала какво означава лицевото му изражение… И така, както Към небето дразнеше безобразно с фетиша към думата „страхливец“, тук тя е заменена с „агресия“ – елементарния код, който извънземните използват, за да засрамват всеки персонаж, който не е пасивен и инертен идиот (разбира се, обяснението е по-смислено от това, но от гледна точка на читателя то е ужасно неубедително).

Извън тези критики обаче, Starsight е интересно продължение, което завършва много отворено (доста повече, отколкото историята предполага почти до самия край) и което обещава нови вълнуващи развития в следващите две книги. Признавам си, че очаквах малко повече след първата част, която беше доста по-фокусирана и просто по-добре написана, но това не прави втората част „слаба“. Синдромът на средната книга си казва думата, което е типично както по принцип за жанра, така и конкретно за Сандерсън. Уви, предвид че следващата част няма да бъде финал, а втора средна книга, не съм сигурен дали просто няма да ни даде още от същото. Но тъй като общото ниво е типично високо, при всички случаи ще си я прочета с кеф.

Засега Starsight е умерена препоръка от мен. Ако ви е харесала първата част и съзнавате, че „началото“ винаги ще е по-интересно от „средата“, мисля, че няма да останете разочаровани. Все пак съм на мнение, че този роман ще бъде доста по-добър в контекста на цялата история, когато бъде публикувана, отколкото е сам по себе си.