Кало Змея

Трудно ми е да започна този текст не за друго, а защото трябва да говоря за детско урбанистично фентъзи с образи от българския фолклор, написано от дебютиращ автор. Става въпрос за Кало Змея от Милен Хальов.

Вече видяхме един опит за подобно заглавие в лицето на Софийски магьосници от Мартин Колев, която не усетих като моята книга, не толкова заради идеята, колкото заради изпълнението. След обявяването на Кало Змея, не бях напълно сигурна дали нещата са се получили, но пък е хубаво да се разработва жанрът и ѝ дадох шанс. Донякъде си заслужаваше.

Калоян, или Кало както го наричат всички, е буйно момче, с интелект и талант за футбола, което обича майка си Ралица, не понася приятеля ѝ Алекс, води тиха война с училищната психоложка и не може да стои мирен за дълго време, затова вечерно време бяга по покривите на града. Всъщност, Кало е син на змей, но се опитва да прикрива силите си доколкото е възможно. Съвсем скоро някои хора, сред които и организацията „Дънгори“, научават за неговите умения да бяга бързо, да скача високо и да контролира бурите. В картинката бързо се намесват караконджули, устрели, самодиви и русалки, златни ябълки и лами, магически петли, врачки и тайни агенти за цвят.

Без да споделям повече от сюжета, книгата прави впечатление с живия си език. Описанията са богати, с което ме улесни да си представя града, обстановката и героите. Училищните сцени успяха да ме върнат до годините, в които и аз съм се пекла под майското слънце, в очакване да свърши училищното празненство по повод 24-ти май.

Друг плюс са диалозите.  Не ми звучаха сдъвкани и изплюти, което със сигурност е една от трудните задачи за изпълнение. Не бяха каменни блокове, нито безкрайни монолози, да се чудиш кой говори така. Някои от по-закачливите реплики мога действително да си представя като част от живия речник на децата.

Историята  не е нещо невиждано и непознато, но изпълнението е повече от добро. Простата схема за изграждане на конфликт, преминаването през един куп изпитания и неговото решаване е сигурният начин, по който да играеш, ако си дебютиращ автор. Заложените „пушки“ гръмват в правилните моменти. Постепенното надграждане, което позволява на героите да израснат, също е налице. Дори сладко-горчивият край ми хареса, което според мен е по-добрия избор, отколкото ако Милен Хальов бе заложил на happy-end.

Самото представяне на фантастичните образи също ми допадна. До голяма степен те отговарят на представите, познати ни от българския фолклор, но авторът  допълва и от себе си. Така например устрелът е демон, доближаващ се до образа на вампира, който обикаля нощно време, напада добитъка и звучи като дете, но описанието, което му дава Хальов, е повече от кошмарно в добрия смисъл.

Всичко до тук звучи много хубаво, но Кало Змея има и своите проблеми.

Това, което ми те стори най-трудно за преглъщане, бяха самите герои. Кало започва историята като малък наперен фукльо, който се прави на интересен, обича вниманието и да се чувства звезда. Впоследствие той израства и започва да го е грижа за другите. Начинът, по който говори обаче, не ме убеди, че това змейче е в пети клас, хлапе на 12 години. Докато четях на няколко пъти се улавях, че си представям героите като 15-16 годишни тийнеджъри, а не като деца от 3-ти до 7-ми клас.

По същия начин и приятелите на Кало не ми звучаха като възрастта си. Всички приемат фантастичното му потекло като нещо съвсем нормално. Няма съмнение в реалността, или ако все пак се намекне за такова, доста бързо бива забравено. Освен това децата са надарени с умения, които ми се сториха отвъд възможностите им. Правят геги, яздят коне, усещат, когато някой се опитва да изкопчи някаква информация от тях. Същевременно романът не дава достатъчно податки, че извън фантастичните същества в този свят се очаква да приемаме и хората по различен начин. Има какво да се надгради тук на ниво светостроене, за да са по-убедителни децата като деца.

Подобен е случаят и с Ралица, майката на Кало, която упорито се усеща из текста повече като неговата най-добра приятелка, отколкото като жената, която го е носила в утробата си и се е грижила за него непрестанно. Свободата, която му дава, без истински да се интересува къде е, какво прави и с кого е, не ми звучеше на място. Дори и да имаш суперсили и бурите да ти се подчиняват, майка ти винаги ще е най-притесняващият се за теб човек. При Ралица това не го почувствах. Получава се интересен ефект, че диалозите са написани добре, но сякаш са за други хора, а не за героите, в чиито уста стоят.

Кулминационната битка в две части също ми се стори кратка. Изграждаш конфликт в близо триста страници и накрая в има-няма двайсет го разрешаваш. Някак си ми се искаше да прочета повече, конфликтът беше изграждан достатъчно дълго, за да заслужава по-добре разработена развръзка. Повече ми се искаше да прочета и по други линии. Мога да си обясня този подход обаче с целевата група, за която е предназначена книгата.

Въпреки забележките, определено оставам положително настроена към Кало Змея. Свеж, цветен и бих казала успешен опит, който със сигурност ще се хареса на малките и на порасналите хлапета.