Камбаните Игра на Тронове S08E05

За да го кажем максимално дипломатично, финалният сезон на Игра на тронове не се представя стряскащо добре. С малки изключения, реакциите по рецензиите и сред фендъма са негативни и вината за това безусловно лежи на плещите на двамата шоурънъри. Бениоф и Уайс изоставиха всякаква претенция за смислен наратив и спазване на елементарна сценарна хигиена и закономерно гризнаха пословичното дръвце.

Истинската трагедия обаче се крие в това, че всичко останало в сериала – музиката, кинематографията, ефектите и визуалните пиршества, маркетингът, сърцата на актьорите… легендата на Игра на тронове е на изключително ниво. И точно този контраст рови в раната с особено ръждив пирон. Това може би не беше толкова очевидно в предишния епизод, който изобилстваше основно с безумни ситуации, вдигащи всички вежди на света диалози, евтин порн-фикшън и упражнения по некласически логики. Но в Камбаните, както беше и в Дългата нощ, майсторската ръка на Сапочник е създала истински визуални шедьоври и е възможно буквално физически да усетиш покварата на лошото писане, безмилостно разкъсваща невинното тяло на едно истинско произведение на изкуството, в което очевидно е вложена доста любов.

Само че парадоксално, когато вече си преживял унищожената с един замах митология на сериала, лутащите се в мрака дракони, екзистенциалното безсмислие на Бран, позабравената флота и всичко останало в досегашното „преобръщане на очаквания“ става доста трудно да се впечатлиш от сценарното безсилие на D&D и е напълно реалистично Камбаните всъщност… да ти хареса.

Както, впрочем, стана и с мен.
(Следват спойлери, огън и кръв.)

Снимка: HBO Bulgaria ©

Предпоследният епизод на сезона, традиционно запазен за най-емоционално изцеждащите сцени в Игра на тронове, не изневерява на тази си роля. Началото е тромаво и в духа на всичко, което с примирение очакваме в последните седмици. Насилената драма между Денерис и нейния майстор-шпионин за пореден и уви последен път се подиграва с всичко, което този велик, велик човек лорд Варис даде на сериала и на феновете. От нас се очаква да повярваме, че най-изкусният манипулатор на Вестерос абдикира доброволно от възможността да изкове както си иска желязото на една нестабилна двайсет и кусур годишна девойка, че хвърля заровете си с владетел, за който самият той казва, че е слабак, че се оставя едва ли не нарочно да го видят как заговорничи и че не си подковава изхода от ситуацията. Освен да сметнем, че Варис се е уморил от живота и внезапно е повярвал в пречистващата сила на бай Р’хлор, друга разумна причина за действията му (а и тези на Тирион впрочем), трудно се открива. И това за съжаление е поредният тъжен резултат от безобразната скорост, с която сценаристите си въобразяват, че могат да изградят достоверно катарзис и израстване у който и да е герой. Дори титаничната, до последно, игра на Конлет Хил няма как да изгради мостове в празното.

Нейсе, минутите на Драконов камък приключват милостиво бързо и камерата се насочва към фокалната точка на целия епизод. Битката за Кралски чертог. И тук сякаш нещата наистина се преобръщат. По някакъв неочакван поне за мен начин, стратегията на Игра на тронове да ни залива с епика, фенсървиз и брутална визия, тъй щото да изключим някои по-рационални части от мозъка и душата си, просто… сработва. Това, което се случва в огромния град, построен с огън и кръв от Егон Завоевателя, разширяван и изпълван с история, живот и трагедия от най-великите таргариенските крале, е истинско пиршество за очите, яростен юмрук върху емоциите, камерна опера, която успява да изтласка доста назад всяко недоволство от постройката, диалозите и логиката.

Да, нека да отметнем още тук въпроса за недобре поднесеното потъване в лудостта на Денерис. Това е безспорно. Евтините хинтчета и визуални метафори (драконът, издигащ се над кралицата, за да изгори Варис), петте сцени, в които сценаристите ни навираха в очите колко отхвърлена, необичана и самотна остава таргариенската наследница, колко се разклаща подкрепата на поддръжниците ѝ и колко я раняват смъртта на Мисандей и колебанието на Джон, са просто, как да го кажем по-меко – писане за бедни. Този сериал прекарваше цели епизоди да изгради внимателно мотивацията на доста по-маловажни действия, а тук се очаква да усетим причините Денерис да изневери на основната си идентичност, защитата на невинните, в рамките на епизод и половина и малко сексуална фрустрация. Е няма как да стане. Между другото податки за превръщането на Денерис в The Mad Queen (добро маркетинг заглавие, ако не друго!) действително има пръснати из целия сериал, но проблемът е, че не са градиращи, не са консистентни, често им противоречат други сцени. Монета, монета, ама колко пък да се върти тая монета…

Снимка: HBO Bulgaria ©

Подобна е ситуацията и със Сив червей, който сетингът (и биологията) описват като неподатлив на емоции Неопетнен и който, нека не забравяме, е толкова лоялен на Денерис именно защото тя вижда човешки същества в слугите и ги освобождава. За този човек се очаква да повярваме, че става кръвожаден отмъстител в името на любовта към друга освободена невинна, погубена не от хората на Кралски чертог, а от кралицата в ей оная кула там, към която можете да се движите, вместо да колите и бесите в другия край на града.

Не ми се ще обаче това да е поредният текст, който цикли само върху логиката на случващото се, ясно, че нея я няма (лицата на Джон и Давос впрочем изразяват това горе-долу цял епизод). Наистина е редно да похвалим операторското майсторство и музиката. Трагедията на войната, на безсмисленото насилие, на отчаянието, е изведена на висцерално преден план с всички изразни средства и с цялата мощ на бюджета на студиото. Камбаните наистина е един от най-въздействащите в сетивно отношение епизоди, редуващ огън, пепел, камък и болка във фино подредена мозайка, през която ние крачим с тъжните очи на Джон и накъсания дъх на Аря. Сцената, в която у Денерис за две секунди се борят отмъщението и разумът на фона на камбанения звън, който я изтиква в пропастта на безумието, е също страхотна и милостиво кратка (по-дълга би се провалила тежко). Човешката история на момиченцето, което почти до края се измъква от съдбата. Раздялата на Тирион с Джейми. Сигурен съм, че все някъде ще трепне и вашето сърце.

Снимка: HBO Bulgaria ©

Очаквано, в момента, в който D&D изоставят опитите да бъдат неочаквани, им се получава най-добре. Битката между братята Клегейн е класически пример за това как натрупване на напрежение към финал, който всички знаят, че предстои, всъщност работи идеално, стига да го оставиш прост, лишен от глупости, добре изигран и красиво заснет. Всички тези съставки са налице в епичната сцена на стълбите на рушащия се кралски дворец и закономерно саможертвата на Сандор е буквално най-силното нещо в епизода. Независимо, че и тази битка е в крайна сметка фенсървиз, когато не се опитваш да изсмучеш изненади, които не следват от никъде, просто ти се получава.

Снимка: HBO Bulgaria ©

Дори краят на Джейми и Церсей, макар и силно незадоволителен в емоционално отношение, не дразни, просто защото няма счупен диалог и защото достатъчно неща в историята говорят, че Джейми все още не знае кой е. За мен е тъжно, че цялата му арка завършва там, откъдето започва, и донякъде обезсмисля всичко, случило се между него и Бриен. Но символичната стойност на потъването на близнаците под руините на замъка, на който залагат чест, любов, насилие, в крайна сметка живота си, е малко или много, поетично. И музиката, отново тази нечовешка музика, която замайва главата и ни потапя в друго време и пространство.

Снимка: HBO Bulgaria ©

Изобщо, брилянтни неща има в Камбаните. Но лошият вкус остава. Джейми, на който изведнъж не му пукало за народа, нищо че баш дефиниращото го събитие е да спаси народа от лудия крал. Юрон като комичен плот-дивайс от най-ниско качество. Тъгата с Варис. И преди всичко пропилените възможности еволюцията на Денерис до голям злодей* да бъде показно по развитие на персонажи. Тези неща тежат на душата, стъпкват хайпа в изгорената глина и пепел на Кралски чертог, и вадят на бял свят въздишки по загубения триумф на фантастиката в поп-културното поле.

А може би си е по-добре навън?

Остава, най-подир, въпросът защо се случи всичко това. Защо реномирана телевизия като HBO, разполагаща с неизчерпаем списък от таланти, с финансови възможности от много висок калибър, с уникален хайп и почти на самотек работещ маркетинг, с история, изпълнена с най-великите сериали на нашето време, позволи на DoubleD да превърнат Игра на тронове в гротеска, с която се подиграват дори собствените ѝ актьори? Просто не е реалистично да вярваме, че никой в този огромен бизнес-конгломерат не си дава сметка за това как сценарият обезсмисля всички усилия, пари и фенщина, вложени в това мероприятие. Трудно е да оправдаем подобно нещо и с глупавата публика и ниските ѝ очаквания. Колкото и да е глупава, явно дори на нея ѝ дойде нанагорно и това можеше да се предвиди. Избягвам и конспиративната идея, че целта е да се върне фокус към книгите на Мартин. Единственото рационално обяснение, което аз поне намирам, е че телевизията няма легалните лостове и човешкия авторитет да натежи над егото на Бениоф и Уайс и че би било доста по-голям PR удар, ако те биха се отказали на този етап. А и ако трябва да сме честни, феноменът на този сериал живее свой живот, който вече почти не е свързан с шоуто и случващото се в него, а изгражда свои културни структури върху мемета, интеракции с актьорите, косплей и какво ли още не, така че вероятно и ударът не е толкова тежък. Но… жалко все пак.

Да се надяваме на приятни изненади във финала.

Снимка: HBO Bulgaria ©