Честит… ранен април! И което е много по-важно, добре дошли в първото ми редакционно от новата епоха на ShadowDance. Не съм много сигурен какво ще прочетете тук – подозирам мешавица от пътепис и размисли, което по един особено мета-начин всъщност ме води към основната тема, за която исках да говоря, а именно – себе си ^_^

Шегувам се, ще ви говоря за писането. През последната година и половина взех героичното решение да се отдам на детската (детинската?) си мечта да стана професионален писател. Резултатът към днешна дата е съмнителен, но процесът включва четене на огромно количество литература и слушане на маса подкастове по въпроса за писането като професия, изкуство и бизнес. Едно от първите неща, които научаваш, е, че писателите на художествена литература могат да бъдат грубо разделени в две категории, когато опре до процеса на писане: откриватели и планиращи. Откривателят има бегла идея за герои, свят и история, често една надъхваща сцена или епичен финал. Този автор пише накъдето го води вдъхновението и нерядко ще мине през хиляда чернови, докато стигне до финалния продукт. Планиращият автор започва с домашна работа: той начертава план, сцена по сцена, герой по герой, де факто рисувайки карта на цялото произведение преди да е написал и една дума от него.

Това, разбира се, е теорията. На практика, тези два типа писателски подход са по-скоро двата края на спектър, отколкото противоположни методи. При все че има примери за екстремисти като Стивън Кинг, който винаги „открива“ книгите си и никога не знае предварително как ще се развият историите му, или Кевин Андерсън, който разширява плана си, докато той не се превърне във финалния роман, повечето писатели на художествена литература са някъде по средата. Брандън Сандерсън често говори за това как планира света и правилата му в книгите си, но „открива“ героите и нерядко основни елементи от историята.

Всичко това, разбира се, е дълбока алегория за различните типове личности по света и за това, че всякакви планове са обречени на провал, амбицията е безсмислена илюзия, а 99% от хората с писателски надежди ще умрат гладни. В този контекст, преди две седмици имах шанса да седя сред публиката на два панела в уикенда на Chicago Comics and Entertainment Expo (C2E2), зовящи се „The Future is Now“ и „Magic and Mayhem in Science Fiction and Fantasy“. За самите теми нямам много какво да кажа – те бяха интересни, но не научих нещо особено ново. Искам обаче да обърна внимание на водещите – група автори, които се оказаха прекрасен микрокосмос на писателската индустрия в момента, поне в моите очи.

Започвам с Майра Боландър*, тиха като сянка, излъчваща щастие от десет метра разстояние, видимо зашеметена, че е тук… не ми беше трудно да си помисля колко близко и колко далеч сме с нея. Тя просто е минала първия, най-важен праг. Алисън Уилгъс пък беше интересен представител на страничното течение на фантастични автори, работещи в комиксовия медиум, както и пример за куиър творец, който не се свени да разглежда теми, нетипични за жанра*. Сю Бърк, късно включила се в писателската сцена, и тотално незаинтересована на панела, ми послужи за отрезвителен пример как изглежда отстрани един творец, който видимо няма желание да се промотира. В свят, където маркетингът е всичко и фантастиката е толкова бедна, че авторите ѝ трябва да са и ПиАр агенти на собствените си творби, това определено не беше ОК.

Което ме води до тежката категория. Мери Робинет Ковал* беше причината да отида на тези два панела. Като един от четиримата основни водещи на подкаста Writing Excuses (друг е Брандън Сандерсън), това е автор, чийто глас ми е познат от много време насам, и чиито мнения и анализи за писателския процес са безкрайно интересни и задълбочени. Мери Робинет абсолютно доминираше панелите и то без да изглежда дразнещо или да краде вниманието от някой друг. Тя имаше мнения по всички теми, беше способна да използва собствения си опит и примери от широк литературен спектър, за да говори по различните въпроси… Това е типът автор, който аз поне искам да бъда след десет години.

Последен, но разбира се не и по важност, е Кори Доктороу. Ако не сте запознати с това име, би следвало да се запознаете, защото Доктороу е един от най-популярните автори и активисти в жанра, с масивно онлайн присъствие и интензивно участие в глобалния разговор за компютърните технологии, свободата на словото и цензурата (в една от документалките за Едуард Сноудън, се вижда как той слага книга на Доктороу в куфара си). Също като Сю Бърк, той беше малко встрани от разговорите като интереси, но за разлика от нея, беше способен да се гмурне в темите с плашеща интензивност и да комуникира собствените си идеи в този контекст. Един от най-силните моменти в двата панела беше когато той каза „Дистопията се случва в момента. Каквато и кошмарна идея да ви хрумне, някъде по света някой я прилага върху по-малко привилегировани групи от хора. Често единственото, което един автор трябва да промени, за да превърне подобна идея във фантастична история, е да вземе нещо, което вече се случва, и да направи жертвите бели западняци.“ По-късно, по време на автографите, имах шанса да разменя няколко думи с Кори. Бях изненадан да разбера, че понеже живее със зелена карта, и той минава през кошмара всеки път, когато се връща в САЩ, да не е сигурен дали ще бъде пуснат през границата или дори арестуван поради някаква измислена причина и също праща СМС на адвоката си да вдигне аларма, ако не сигнализира, че всичко е ОК в следващия час. В бъдеще, доминирано от системи за контрол и информационни технологии, има нужда от хора, които се опитват да творят промени с изкуство.

Дали това са всички възможни аспекти на фантастичния писател като животински вид? Абсолютно не. Но двата панела в C2E2 ми дадоха много интересен и мотивиращ поглед върху няколко уникални и различни фази на професията и подпалиха мерака ми да продължа да пиша.

Това редакционно (в случай, че не е очевидно) беше пример за откривателско писане. Все още се опитвам да намеря баланса между импровизация и планировка и подозирам, че в ретроспекция този текст ще изглежда разпилян и полукохерентен. Истината е, че кризата на 2/5 възраст е пътешествие в псевдо-интелектуален самоанализ. Нещата, които ти влияят силно, са странни и неочаквани, често символите идват привидно от нищото и ти бият шамар. Тези панели може би имаха по-голямо влияние върху психиката ми, отколкото биха имали за някой друг, но се надявам, че успях да предам това влияние поне в някаква степен.

На финала на този текст е редно да кажа и няколко думи за случките покрай списанието, което, както забелязвате, цъфти и връзва с новите колеги. Една от интересните нишки, които захванахме по-активно последния месец, беше писането за китайска фантастика, което очаквам да ни се налага да правим все по-често. Набираме скорост и с куизовете, последния от които колегите проведоха в клуб Трите трола, а предстои нов в рамките на Sofia Board Game Weekend. Не на последно място, днес се оказва рожденият ден на колегите Кселос, Матрим и Демандред, по който случай нека са живи и здрави за вечно бъдеще.

Ако вие още не сте сменили страницата, благодаря за вниманието и честита пролет!