Книга на мечовете

Има нещо особено очарователно в антологиите с фентъзи разкази. Когато са реализирани под редакторството на хора от ранга на Гарднър Дозоа, то качеството очаквано е високо и всяка отделна история е истинска находка. Едновременно кратки и увлекателни, отделните текстове са малки светове, в които читателят се потапя за едно лежерно кафе време и ако те се случат и добре разказани, то една антология като тази, която ще ви представя, се превръща в един чуден сборник на герои и места – вълнуващо разнообразни.

Книга на мечовете, която очаквахме с нетърпение, вече е факт и предлага на читателите си цели 16 прекрасни разказа, обединени от класическата тема меч и магия в най-различните нейни проявления. Въведението на книгата е повече от великолепно описание на това течение във фантастичната литература и представлява хронологичен преглед на развитието на жанра и най-значимите му представители. Препоръчвам силно да не пропускате този встъпителен текст, не само защото спомага за разбирането на последващите разкази, а и поради чисто информативната му стойност.

И все пак какво ще намерим в Книга на мечовете? Естествено най-очакваният разказ е историята, написана от Джордж Р. Р. Мартин Синовете на дракона, в която се говори за рода Таргариен с фокус върху Егон I Завоевателя и синовете му. Тъй като всяка частица от света на Песен за огън и лед обяснимо успява да развълнува най-силно читателите, тази история е завършващият разказ в антологията. Съветът ми е да си го оставите наистина за накрая, колкото и да ви гризе любопитството.

Самият разказ е създаден почти във формата на летопис, описващ историята на двамата принцове Енис и Мегор и тяхното съперничество. Описанието на събитията, съпътстващи това съревнование, е изпъстрено с интриги, битки, предателства и изобщо всичко, което харесваме у Мартин и за чиито оскъдни дози бленуваме унило напоследък. Увлекателен, епичен и сантиментално близък до любимия ни свят, Синовете на дракона, е абсолютно задължително четиво, макар историята вече да е описана в Светът на огън и лед и на практика да не е някаква нова информация

След като отметнахме перлата в короната, нека се разходим из останалите истории, които ни предлага Книга на мечовете. На страниците ѝ например намираме цели два разказа с нордически привкус на сага, Хрунтунг на К. Дж. Чери и Мечът Тираст на Сесилия Холанд. И двете истории се фокусират върху герои от викингски произход със силно усещане за семейна чест и желание за доказване на себе си. Леко мрачни и започващи със смърт, разказите са близки като усещане, но същевременно всеки от тях носи достатъчно индивидуалност, за да си струват и по отделно.

Скритото момиче на Кен Лиу ни пренася на изток в една изключително красива и феерична история за магически дуели с мечове, екзотични убийци и напрегната история. Един от най-интересните и красиво написани разкази. Другата история, която остави у мен лек полъх на Китай, е Златото на краля от Елизабет Беър – прекрасна приключенска история за гробница, мъртви крале и гигантски насекоми, която се отличава с едно от най-напрегнатите действия в книгата.

Аз съм красив мъж, каза Аполон Врана от Кейт Елиът е история за екстравагантния наемник Аполон Врана и задачата, която му е възложена от самия Римски император. Разказът е интересен и увлекателен, замесва революционери и магия и като цяло е приятно изживяване, дори да не може да се нарече нещо изключително.

Мечът на съдбата от Матю Хюз и Присмехулната кула от Даниел Ейбрахам са задължителната доза могъщи магьосници и техните кули, магически предмети и перипетиите свързани с тях. Мечът на съдбата е в доста по-лековат стил и е разказан от гледната точка на един слуга на магьосник, който сериозно е оплескал поставената му задача, което му навлича още куп проблеми. Присмехулната кула е в по-сериозен и мрачен стил и се фокусира върху похода за отмъщение на един принц срещу могъщ чародей.

Тържество на добродетелта от Уолтър Джон Уилямс е малка история за дворцови интриги, ревниви любовници и загадъчно покушение. Доза умерен екшън и относителна мистерия, която става за убиване на времето, но на фона на другите разкази никак не блести.

По-добрият печели от К. Дж. Паркър е разказ за циничен, но много умел майстор на мечове и напористия му самопоканил се ученик. Макар доста рано да се досетих за голямата развръзка, това не ми попречи да се насладя истински на тази откриваща сборника история и на нейните черен хумор и циничност, които сработват очарователно добре.

Когато бях разбойник на Елън Къшнър, макар да разказва историята на фехтовач, е доста далеч от идеята за меч и магия поне що се отнася до по-възвишените и епични идеи на жанра. Семпъл разказ за интриги и семейни скандали, примесен с малко обществено влияние и драми между представителите на оная прослойка, която се съставлява почти изцяло от престъпници и шарлатани. Може спокойно да кажем, че бледнее пред останалите разкази.

Разказите Дълга студена диря на Гарт Никс и Водопадино на Лави Тидхар си приличат най-вече по това, че са част от по-обстойни поредици за героите им, развити от съответните автори. И в двата случая освен това става въпрос за изправяне срещу богове в един или друг образ. Тези истории ми направиха впечатление не само защото успяват да провокират интерес към пълните истории, а поради чудесните прояви на фантазия, които наблюдаваме у тях. Екзотични раси и магически същества, кошмарни проявления на богове и още много приятни подробности, превръщат тези два разказа в едни от най-запомнящите се в сборника.

Колградската главоблъсканица няма нищо общо с меч и магия, според мен, но е доста увлекателна история със стиймпънк елементи. Напомни ми неизбежно на атмосферата в Assasins Creed: Syndicate с всичките пушещи фабрики, детски труд и експлоатиращи злодеи. Е имаше и доза гениален обир, спретнат от кадърни измамници, така че като цяло резултатът беше много добър. Димът на златото е слава от Скот Линч ме накара да се смея на глас на моменти, тъй като през повечето време звучеше като пародия на куест от Dungeons and Dragons и освен увлекателен е и доста забавен с черното си и леко цинично чувство за хумор.

Завършвам с Мечът на баща ѝ от Робин Хоб, защото това заедно с разказа на Мартин, са двата момента в книгата, които ме върнаха назад във времето, когато тепърва откривах жанра фентъзи и с трепет четях Песен за огън и лед и Придворният убиец. Носталгията да зърнеш, макар за малко, герои от любимите си поредици е изключително силна. В Мечът на баща ѝ, се разказва за съдбата на едно село, засегнато от пиратите от алените кораби и кошмарът на претопените, с които несъмнено почитателите на поредицата са запознати. Подозирам, че това би било причина евентуалното непознаване на оригиналната история значително да намали добрите впечатления от разказа, но дори и така смятам, че е страховит текст.

Книга на мечовете е една от най-добрите антологии, на които съм попадала в последните години. Добрите истории са доволно повече от слабите такива и наистина разнообразието от стилове, обстановки и герои е огромно. Комбинацията от известни и не толкова имена работи изключително добре и дава чудесен поглед върху множество проявления на жанра меч и магия. Това, че историите са разказани от толкова различни гласове, допринася за едно чувство на всеобхватност и изчерпателност и през цялото време сякаш сте на трапеза, отрупана с различни, но до едно превъзходни ястия. Така че грабвайте книгата и меча, яхвайте дракона и тръгвайте да завоювате съкровища!