Final Fantasy XII: The Zodiac Age

Final Fantasy XII беше първата игра от поредицата, която съзнателно очаквах като младо геймърче. След години на чакане, прекарани в изиграването на неповторимите FFVII и FFX, впечатленията ми от последната Final Fantasy игра за PlayStation 2 бяха смесени. Но по един или друг начин, това заглавие остави ярка следа в съзнанието ми, и когато около десетилетие по-късно Square Enix обявиха HD ремастър с нова ролева система, това върна спомени от отдавна отминала епоха, в която интензивно ентусиазираното хлапе в началото на двадесетте си години трябваше да започне да играе новата игра в секундата на излизането ѝ. Разбира се, на стари години този ентусиазъм е доста по-труден за съживяване, но въпреки това преиграването на FFXII в новия ѝ вид беше една идея по-интимно преживяване, отколкото очаквах.

The Zodiac Age е не просто ремастър за PlayStation 4, но и ъпдейт на системата. Базирана на излизалата единствено в Япония International Zodiac Job System версия от 2006 г., играта премахва предишното изграждане на персонажи и го заменя с Job-механиката, в която всеки герой може да избере първоначално една, а след това и втора професия от списък от дванадесет, всяка от които със собствен License board, където точките, трупани в добавка към стандартния експириънс и качване на нива, позволяват закупуването на умения, често уникални за съответната професия. Тъй като FFXII има шестима герои, на теория играчът може да обхване всички професии, но на практика няма проблем да ги повтаряш и аз например с удоволствие изиграх The Zodiac Age с двама White Mage персонажа, което доведе до сигурност, която иначе трудно можеш да постигнеш само с един.

Историята накратко, за незапознатите. Кралство Далмаска е една от малкото пустинни държави в света Ивалис, хванати между чука и наковалнята на две огромни империи, воюващи една с друга – Аркадия на север и Розария на юг. Прологът на играта започва с убийството на краля от агенти на Аркадия и анексирането на кралството като територия на империята. Няколко години по-късно, млад сирак на име Ваан се оказва забъркан в интригите на имперския двор, бунта, воден от Аш, обезправената принцеса на Далмаска, и собствената си жажда за отмъщение срещу империята, причинила смъртта на брат му. Приключенията на Ваан и дружината му ги води из четирите края на Ивалис, в търсене на древни реликви, които ще докажат правото на Аш да властва и ще възстановят суверенитета на кралстовото ѝ, като през цялото време се надпреварват с войските на Аркадия и прилива на прииждащата война. Ако всичко това звучи епично и обещаващо, истината е доста по-тъжна. Историята е най-слабият елемент на Final Fantasy XII, и това не се е променило в The Zodiac Age. Сюжетът се крепи на отвратително слаби персонажи с отвратително слаба мотивация, които комуникират с отвратително слаби диалози. Всъщност, първия път, когато играх тази игра преди години, така и не я завърших, именно заради разочароващото ниво на историята, която просто не ти позволява да развиеш каквито и да е чувства към героите или случващото се с тях. Това, което спасява слабия сюжет, е прекрасният свят на Ивалис. Арабските мотиви, смесени с традиционни Final Fantasy елементи като чудовища, магия и имена, познати ни от предишни заглавия, създават уникална атмосфера, която – с по-добри писатели – можеше да се превърне в еталон за жанра.

На ниво геймплей новата версия носи много повече от ъпдейт на ролевата система. Геймърите извън Япония най-накрая могат да използват функцията да ускоряват геймплея, и за разлика от японската International Zodiac Job System, тук имаш както х2, така и х4 опция, която е благословия в най-чист вид в някои от по-тегавите битки с босове или преодоляването на обширни местности, пълни с противници. Битките не те вадят от света, както в предишни игри, и множество противници са видими на картата, макар и някои пак да изникват от нищото в традиционен JRPG стил. Гамбит системата е обогатена и полирана до блясък и възможността да дадеш на героите си предварителен алгоритъм на поведение, така че да се занимаваш само с макромениджмънт и да поемаш директен контрол единствено когато наистина е необходимо, прави играта много по-стратегическа и комплексна от предишните части, и бих казал, че в 2017 г. е все така релевантна. Някои други промени включват нови умения, променени имена на стари такива, както и обновена употреба на Quickening атаките, които сега се запълват при успешно нанесени нормални атаки, вместо да смучат мана.

Визията на The Zodiac Age е вселени над тази на PS2 версията. Разбира се, в сравнение с коя да е нова игра, графиката изглежда бедна откъм детайл и леко ръбата на моменти, но когато видиш оригинала, си даваш сметка колко разглезен си станал и колко огромна работа е хвърлена върху HD ремастъра. Музиката също е получила масивен фейслифт, с пълен симфоничен саундтрак с няколко добавени нови теми. Ефектът е впечатляващ и тази нова FFXII опаковка не само не отстъпва по нищо, ами на моменти и надскача много от съвременните представители на JRPG жанра.

Както е типично за Final Fantasy, играта има две трудности. Една за нормалния играч, който иска просто да я изиграе, и една за колекционера, който иска да събере ултимативните оръжия, да убие всички тайни босове или – в моя патологичен случай – да спечели Платинум трофея. The Zodiac Age позволява едновременно много по-лесен (заради повишената скорост) и по-комплексен (заради новата система) подход към втората. Професиите носят така необходимия на всяка голяма ролева игра стратегически елемент, при който всеки от тримата герои на екрана трябва да допринася към баланса на групата по уникален начин, а всеки от тримата, чакащи в резерва, трябва да е също така способен да запълни празнината, ако е необходимо. Същевременно, играта добавя всичко от японската International версия, включително „New Game +“ опция и кошмарния Trial Mode, който представлява поредица от сто арени, всяка с по-висока трудност от предишната. Последната те сблъсква с всички петима Съдии, които срещаш като отделни босове в нормалната игра, всеки от които е не по-малко умен от теб, със собствен набор от умения, и всеки от които по някакъв начин защитава останалите. Без срам ще си призная, че тази битка ми отне часове, бях принуден да контролирам героите си през цялото време, защото автопилотът не може да смогне на такава трудност, и това е може би най-сложното и стратегически интензивно преживяване, което някога съм имал с видео-игра.

Final Fantasy XII: The Zodiac Age е огромна, богата и магнетична игра, която заслужава времето, което ще потопиш в нея. Единственият ѝ дефект – историята – се пренася от оригинала и той не е достатъчен, за да я загроби. Във всяко друго отношение новата HD версия е полирана до съвършенство и предлага геймплей, в който спокойно можеш да прекараш няколко стотин часа, без да имаш усещането, че си губиш времето. Визията ѝ е изключителна, предвид че става дума за заглавие на единадесет години, саундтракът е един от най-добрите в игра въобще, и ако дори донякъде си падаш по японски ролеви игри, пропускането на точно това заглавие е недопустимо.