Пожарникаря

Предполагам е неизбежно, когато си писател на ужаси, в един момент да посегнеш към очарователната тема за края на света. Хорър жанрът и постапокалиптичната фантастика са сред най-обичаните и популярни двойки в изкуството, а гладът за различни трактовки върху залеза на човечеството изглежда неутолим. Вероятно желанието да „счупиш зъби“ в подобно произведение е дори по-голямо, когато сред имената на родителите ти фигурира Стивън Кинг, автор на не едно и две затривания на прекрасната ни раса.

Пожарникаря е четвърти роман за Джо Хил и тъй като съм в особено криво настроение, без всякаква свян ще поставя сина в гигантската сянка на баща му. Очаквайте равни дози Сблъсък и неговата нелечима и изключително смъртоносно пандемия, Подпалвачката и нейната заигравка с пироефектите и Сиянието/Роуз Мадър или друг роман на Кинг, в който изкрейзил съпруг тръгва по петите на страхотната си съпруга. Както е модерно напоследък, Хил е отделил време за научната част на своята фантастична приказка и опитът за нещо повече от „на́-ви-тая-ужасяваща-зараза“ е очевиден.

Причина за масовото измиране на хомо сапиенси в този роман е гъба/спора, която си има някакво дълго официално наименование, но всички наричат драконова люспа. От една страна, люспата категорично прави приемника си да изпъква по купони, защото появата на златисти шарки по тялото е сред първите ѝ симптопи. От друга, след различно за всеки заразен време, същият внезапно се възпламенява и вероятно умира в адски мъки. Люспата бързо се разпространява, навсякъде из Америка хора избухват в пламъци и причиняват опустошителни пожари, скоро ситуацията излиза извън контрол и обществото практически рухва. Дотук, нищо невиждано.

Читателите виждат света основно през очите на Харпър Грейсън, млада медицинска сестра с огромно сърце, която се оказва в центъра на епидемията и полага неимоверни усилия да успокоява пациентите на претъпканата и изнемогваща градска болница. Историята ни запознава и с писателя Джейкъб, който уж е спътник в живота на Харпър, но се оказва пълна нейна противоположност – разбирайте комплексиран, страхлив задник с пикантен „таен“ живот.

Две събития маркират движението на сюжета след въведението – забременяването на Харпър и последвалото ѝ заразяване с драконова люспа. Съчетанието принуждава жената да бяга първо от побърканата си половинка, а след това от отряди Крематори, които търсят и избиват хора с издайническата златна шарка.

Героинята се запознава с митичния Пожарникар от заглавието, намира подслон в скрит лагер на група заразени хора, които не се възпламеняват (причината за това е сред по-оригиналните идеи в романа), и опитва някак да възстанови живота си. Ние проследяваме дните в лагера, трудностите, свързани с очакване на бебе в подобна обстановка, наближаването на външните врагове и откритието, че Харпър трябва да се притеснява не само от Джейкъб и Крематорите, а и от надигащите се проблеми в наглед хармоничното селище.

Романът предлага от всичко по малко – има сцени на насилие и ужас, има такива, които почти ни връщат в нормалните дни отпреди драконовата люспа, има известно приключенстване, има ги и редовните терзания на една неопитна майка, която очаква първото си отроче. Всъщност, именно последното е средоточието на Пожарникаря, а способността ви да симпатизирате на Харпър и да се почувствате близки с нея е може би най-важният фактор, който ще повлияе на отговора на въпроса „Харесах ли този роман?“. Тъй като майчинството (и бащинството) са ми далечни концепции, не успях истински да се потопя във вътрешния свят на главната героиня и макар да се подсмихвах одобрително на забавната идея с Портативната майка, нейният персонаж някак ми избяга. За съжаление, подобна бе и ситуацията с другото основно лице в романа, Пожарникаря. Разбирам идеята зад него, но той не бе убедителен нито в отдръпнато си, трагично и самовглъбено Аз, нито в превключванията си към влюбения хлапак с акцент.

Друг проблем с книгата е времевата и пространствената безтегловност, в която се рее. Джо Хил е решил, че щом сюжетът е разположен в нашето време и в позната обстановка, то няма причина да се занимава с изграждане на свят. В резултат получаваме една действителност, която е изкуствена и безжизнена, сякаш писателят няма представа какво се случва извън непосредственото обкръжение на героите му и при нужда създава декори в движение и без особена страст. Така усетих и друг негов роман, Рога, но в него странността прикриваше безличния фон.

Несъмнено Джо Хил притежава качества в писаното слово и е прихванал немалко добри навици от баща си, ала нито едно от произведенията му не успя истински да ме впечатли. Пожарникаря не прави изключение и макар да е занимателен роман в любим жанр, не му достига плътност за нещо повече.