Другият сън

„Ще го наричам момче, защото е безсмислено да измислям нови думи, а и защото съм сигурен, че беше момче. Личеше си от походката, от очите му.“

Другият сън е нещо… друго. Машина за смисъл, пусната на свръхобороти, само че някак повредена („машина, която да брои тези грешки и да измерва последиците от тях“), или може би в процес на преображение. Научна фантастика, в която технологиите на бъдещето са проникнали навред, но показана (и недоумяна) през съзнанието на един мъж без въображение. Гъст роман в свят от хищни, непроницаеми повърхности, разказан през хипнотично-напевна гледна точка. Плътността е до такава степен хипертрофирал орган на текста, че е превзела и физическото му измерение – 160 страници, в които с изключение на преходите между отделните части няма нито един нов параграф; все едно Kосмически вирус, дошъл да пренапише езика и съзнанието. Палимпсест, калейдоскоп, пъзел, игра на знаци – все думи от романа, които в различни комбинации описват обратно самия него, като счупено и пренаредено огледало на съзнанието (друг образ, идващ оттам). Една достатъчно настойчива игра с този текст сигурно би могла да сглоби от него огледалните му двойници – фантастични романи, които няма да прочетем, но ще усетим заровени някъде под него; като Космическите кораби, които вместо да летят във вакуума, ровят надолу в земята.

„… а езикът лежи в пресъхналата уста и само от време на време се надига иззад зъбите за някоя дума от започналото бълнуване, дума, отдалечена от смисъла и едновременно залепена за него – точно като образите от халюцинациите.“

Героят (и разказвач) в Другият сън трудно осмисля реалностите, в които живее – „истинската“ и онази другата, до която той стига чрез фантастично пътуване на ума; като в книгите за Джон Картър, който се пренася на Марс със силата на мисълта. Въпреки това от разказа, който излиза от обърканото му съзнание, може да се прави опит за реконструкция на тези реалности; както на „земната“, делнично научно-фантастична, така и на другата, приказно научна-фантастичната. Тази тежка читателска работа (да, това е труден роман, ще ви изстиска до предела, преди да ви награди) оголва същността на фантастиката – а именно внимателното и неотклонно вглеждане с микроскоп във всеки детайл и всяка отвързала се от смисъла си дума, постоянно (съ-)преживяване през тялото и готовност да се саморазтвориш в текста, докато сам полагаш усилен труд да разградиш категориите на съзнанието си, само за да установиш, че това не са твои категории и ти не си себе си. В нулевата гравитация по време на тези онтологични и епистемологични прескоци, за кратко се взираш в нещо странно, обезпокоително и чуждо, а то… може би гледа невиждащо през теб.

„Минималистичен стил, повторения, измамна простота, звук от свят, който се променя, индустриализира, тихите тонове могат да бъдат интерпретирани както като последните стонове на отдаващото се на машините човечество, така и като първите плахи песни на новородените машини.“

Образите и думите, които изплитат Другият сън, не са без история и без корен в познанието за света („явно човешката ни сложност се дължи на факта, че се състоим от различни животни, всяко със своя природа, и самопознанието е един удължен час по естествознание“; или както беше написал колегата Трип, да си помечтаем като Валтер Бенямин за критическо есе, написано само от цитати). С неуморно внимание се взираме през съзнанието на героя към концепции като Земя, Космос, Антропоцена, памет, въображение, реалност, лудост; по време на пътешествието може би разбираме някои неща за света и разказвача; ако сме чели достатъчно, може би разпознаваме отраженията на любими фантасти и познати (но преподредени до неузнаваемост) тропи. Накрая, ако сме се оказали адепти в сънуването (и фантазирането), осъзнаваме нещо, за което отново ще цитирам Трип: „фантастика се постига с проза, а не просто с Идеи“. Прозата в този текст демонстрира това с всеки свой пробег, без да се съобразява с навиците на читателя, защото целта ѝ е да го пренесе на друго място, а за подобно пътуване се иска радикален скок.

„От всичко, което разказа, запомних само едно: маската показва това, което скрива.“

Този роман не може да бъде разказан, значенията му не могат да бъдат събрани, винаги ще остават скрити точки, които ще устояват на паметта, като ивици пространство, невидими за технологиите, или пиксели реалност, които вечно убягват на сетивата ни. И именно в това е смисълът да бъде четен – заради неравната битка с него, от която мозъкът се напряга докрай, а всичко засиява в извънземна светлина („Гласът ти се виеше из дома ни като красива перната змия, божествена змия, невъзможна змия. Езикът ѝ беше в другия свят и вкусваше цветовете му, а тялото ѝ беше тук и ми ги показваше по перата си. Беше по-красиво от всичко, което съм виждала по време на събиранията у нас или където и да е другаде. Красота, която никое вещество, никоя технология не може да създаде. Красотата на чудото.“). Ако имам една критика към Другият сън, то тя е насочена към описанието на задната корица, което настоява, че това е „психологически роман, маскиран като фантастичен“. Напротив, това е роман, който е даже по-фантастичен от останалите, защото добавя нов слой на фантастичност – на съзнанието, което живее във фантастика, но не може да мисли за нея като за такава. Вдигайки отговорността да обяснява от разказвача, текстът я поставя с цялата ѝ тежест върху читателя, и по този начин онагледява какво изисква четенето на жанра в неговата най-радикална форма. Също така, с обратен знак показва до каква степен реалистичният роман е всъщност една фантастика, скрита под множество слоеве маски.

„Колкото и да го омаломощаваше моето въображение, другият свят успяваше да удържи всяка своя странност.“