Заразата

Вампирският мит може да бъде проследен чак до древността, но Източна Европа е мястото, където той пуска дълбоки корени и започва да се храни с румънци, поляци, словаци и българи. Разбира се, предците ни са били прагматични хора и романтиката едва ли е присъствала в списъка им с интереси, което отрежда на кръвопийците незавидно място в местните фолклори – грозни, зли и покварени мъртъвци, или направо демони, които тормозят селячеството. Изтънчените западноевропейски автори обаче не се стърпяват да обърнат преданията с главата нагоре и да изтръскат от тях някакъв елегантен джентълмен, който впива устни в прекрасна девойка – акт, който вече два века носи силен сексуален заряд и превръща тези създания на нощта в мокрия сън на голяма част от човечеството. Днешният вампир не мирише на трупна пръст и не преследва потни орачи, той е стилен красавец с изключителни сила и интелект, който просто се е отказал от слънчевите бани, сребърните ланци и сланинката с чесън.

В тази тъжна реалност малко творци си позволяват да върнат лентата и да ни покажат онези части, в които не се влюбваме във вампира, а се изпускаме, надаваме оглушителен вик и откриваме, че хич не сме лоши бегачи. Гийермо дел Торо е именно такъв творец и с помощта на Чък Хоган създава трилогията Напаст, издадена у нас от Артлайн (ревю на последната част тук). Малко по-късно FX (сигурно) решават, че нямат директен конкурент на The Walking Dead, а The Strain би влязъл добре в тази роля и воала!, през 2014-а получихме първи сезон на хорър драмата.

Историята ни запознава с Господаря – могъщ Древен вампир, който решава да излезе от сенките и да подчини човечеството на волята си. За тази цел пристига със самолет в Ню Йорк – подобаващо, с огромен ковчег в багажното, не с костюм по поръчка в бизнес класа, – а докато различните здравни, епидемиологични и какви ли още не институции се чудят защо на борда на пътническия самолет всички са мъртви, кръволокът започва да сее зараза из Голямата ябълка.

Насреща му се изправят екип специалисти от Центъра за контрол и превенция на заболяванията, водени от д-р Ефраим Гудуедър (Кори Стол), както и професор Ейбрахам Сетракиан (Дейвид Брадли), лудото старче с откачената история, която в крайна сметка се оказва самата истина. Тъй като няма как главните герои да са част от нормални семейства, Гудуедър е влюбеният в професията си работохолик, което неминуемо води до страстни изпълнения с красивата колежка Нора Мартинез (Миа Маестро), тежки семейни скандали, отчуждено и проблемно синче, алкохол и т.н. Оцелелият от лагерите на смъртта Сетракиан пък е човек, чийто живот завинаги е маркиран от Господаря, чудовището, което му е отнело всичко скъпо и се е превърнало в негова обсесия. В резултат на тези лични сюжети, в групата анти-вампири се получава сблъсък на две нива – едно, че за Еф на първо място все пак е семейството и той е готов на всичко, за да ги задържи и защити, докато Сетракиан е тласкан само от желанието за отмъщение и разплата, жертвите във войната са очаквани и неизбежни. Второ, че докторът се опитва да пребори вампирската епидемия с наука, разработва и тества различни методи за борба с „вируса“, а Ейбрахам разчита на устната памет на човечеството и прашните исторически текстове.

От началото на този преглед е станало ясно, че The Strain разчита вампирите именно като напаст и почти изцяло изключва всякакви розови представи за тях. Това е постигнато с разнообразни методи, най-очевидният от които е външният им вид. Стригоите, както са наричани вампирите тук (заемка от северните ни съседи), са категорично грозни, съскащи и тракащи създания, с почти едничкия инстинкт да се хранят. Освен това, като изключим някои по-особени и редки кръвопийци, в армията на Господаря няма индивидуалности и редовият упир е директно подчинен на висшето съзнание, без което се превръща в зеленчук. Вместо интимна целувка по врата с болезнено бели зъбки, стригоите изстрелват доста гнусно жило, с което излочват кръвта на жертвата си, а действието е придружено с подобаващо отвратителен звуков съпровод. Начинът на предаване на заразата също е неприятен – бели червеи влизат под кожата на приемника и се размножават. Ако все още не сте убедени, ще станете свидетели на няколко вдъхновяващи дисекции и сцени с голи вампири, чиито полови органи са заместени от… нещо. Този подход не е чужд на дел Торо, който заедно с Дейвид Гойър свърши нещо подобно в Blade II и Reaper разновидността на вампирите, поне визуално.

Ако се интересувате колко се доближава сериалът до литературната трилогия, отговорът не е еднозначен. Общо взето, The Strain е значително разширена версия на събитията в книгите, макар да се придържа към повечето им сюжетни котви. Имаме немалко допълнителни персонажи и случки, но преди да се зарадвате, ще трябва да призная, че повечето от тях ми се сториха като пълнеж. В никакъв случай не твърдя, че писанията на дел Торо и Хоган са някакъв атестат за качество, но поне бяха относително стегнати и преминаха в добро темпо. Сериалът решава, че не му е нужно да следва техния пример и какво като ти разкаже тук-там сълзлива история на персонаж, за когото ти е през периферията.

Действието, както и в първообраза, се разгръща почти изцяло в Ню Йорк – изключенията обикновено са свързани със спомените на дадена личност, – но не успява наистина да ни потопи в атмосферата на мегаполиса. Сред причините е наличието на горе-долу пет декора, които се сменят до втръсване, а балонът около града също не помага. От време на време се споменава за случващото се другаде в страната и по света, колкото неубедително да бъде маркирано, че тая зараза не е обхванала само три пресечки и няколко околни дюнерджийници, но явно бюджетът и желанието не са стигнали за нещо повече.

Актьорските изпълнения са друг колеблив елемент, като Кори Стол (когото помня от доброто му представяне в Къща от карти) често е дървен и неубедителен, а Дейвид Брадли (фантастичният Уолдър Фрей от Игра на тронове) учудващо за мен преиграва в образа на Сетракиан. Същото мога да кажа и за Кевин Дюран (в ролята на екстерминатора на гризачи Василий Фет), който посолява твърде обилно персонажа си. Докато преждеспоменатите се търпят, няколкото хлапета в ролята на Зак Гудуедър (последно изигран от Макс Чарлз) са просто ужасни и го превръщат в най-дразнещия герой в сериала, спасяван само от епизодичните си появи. Положително оценявам Ричард Замел и Джонатан Хайд, които театралничат, но пък го правят по подходящ за образите им мазен начин, както и Рупърт Пенри-Джоунс, чието превъплъщение в полу-вампира Куинлан крещи за приза „Лошото момче на сериала“. Женските роли са адекватни и силни, макар и леко изтикани от центъра, като споменаване заслужават Рута Гедминтас (като хакерката Дъч Велдърс) и Саманта Матис (съветник Жустин Фералдо). Между другото, и двете са оригинални за сериала персонажи.

Рамин Джавади отговоря за музиката в The Strain, но тя, горкичката, също се е скрила от стригоите и рядко ще гали слуха ви. Сред останалите звуци, които ще чувате, преобладават далечните изстрели, далечните крясъци и далечният кучешки лай, които по „тънък“ начин трябва да ви покажат как навън всичко е хаос и мародерщина.

Гийермо разправя разни врели-некипели за режисурата, работата с камерата и редките стилистични похвати, които били използвани, за да бъдат смесени усещането за нещо реално с хорърската атмосферичност, но The Strain трудно ще ви изуми в това отношение и изглежда напълно стандартно, а нерядко и евтинко. Вече споменах за ограничените декори, но като че ли създателите са спестили някой долар и от постпродукцията, която би могла да поприкрие визуалните дефекти. Някои знакови сцени са чопвани от какви ли не други продукции, последно се забавлявах с една бойна сцена към края на трети сезон, която беше „вдъхновена“ от 300. Не, не се шегувам.

Какво следва оттук нататък? От FX обявиха, че следващият, четвърти сезон, ще бъде последен – оставащият материал наистина би могъл да бъде сместен в десетина епизода. Така или иначе, The Strain е повече кървав бонбон, отколкото нещо друго, и няма да остави сериозна следа зад себе си. Има предимствата на необичайния подход към вампирите, не се свени да бъде натуралистичен, а и сюжетът му е с нелош замисъл, но понакуцва в техническото отношение, ползва патерици в каста, а добавките към книжната трилогия почти винаги го карат да се подува, а не го обогатяват.