Невинност

Ще призная нещо срамно – преди години харесвах Дийн Кунц. Спомням си колко развълнуван се прибрах от библиотеката с Древният враг под мишница, а няколко часа по-късно реших, че в крайна сметка май не ми се пикае чак толкова много и мога да изчакам до сутринта. Последваха Лошо място, Гръмотевичният дом, Пазители, Тик-так и въобще целият кунцов хорър, до който успях да се докопам.

Увлечението ми се оказа кратко и дори хлапе като мен явно е осъзнало, че Кунц всъщност е уморяващо еднотипен писател, който често облича едни и същи приказки в различни дрехи, обича да рециклира (включително себе си) и като цяло – хич не е толкова „куул“, колкото изглежда.

Независимо от това, се насилвам да прочитам някое от произведенията му през годините, може би с надежда част от детската тръпка да ме навести отново. Не ми се е случвало досега, но пък тя (надеждата), уж умирала последна. По-долу ще прочетете за последния ми опит.

Невинност ни запознава с Адисън Гудхарт, който живее в тунелите под големия град  и се крие от хорските очи. Има защо – нещо във вида му предизвиква неистова омраза в останалите човеци и почти всички от тях биха опитали да го убият, само да им падне в ръчичките. При една от своите самотни среднощни разходки, Адисън попада на Гуинет, млада жена с фобия от докосване и влиятелен враг по петите. Социалните аутсайдери естествено се сдушват, а ние наблюдаваме странното им приключение в търсене на отговори.

Невинност е книга, която ще ви остави озадачени след края си. Не защото оставя нещо на въображението – напротив, Кунц чинно си обяснява всичко – а поради неопределения си жанр и объркващото темпо и структура на сюжета. Романът сякаш е съставен от изрезки в кошчето на автора, един куп идеи, изкуствено свързани в клатушкащата се конструкция.

В самото начало може да си помислите, че става въпрос за мистерията около Адисън, същността на състоянието му. Малко по-нататък повествованието ни запознава с невидими за обикновените хора фантастични… същества, и вие предполагате, че нещата ще се завъртят около тях? О, не, когато Гуинет стъпи на сцената, Кунц свива в познатите води на трилъра и оплита действието около историята на нейното семейство. Някак между другото изскачат подсюжетите за обладани предмети с мрачно минало и загадъчно дете в кома, което притежава сили. За да бъде съвсем пълен мишмашът, последната четвърт на книгата ни захвърля в лицето събитие от глобален мащаб, за което до момента сме били в неведение и което почти обезсмисля всичките предишни драми. За финал имаме някаква библейско-духовна абоминация, цъфнала като гнила череша върху торта от… някакви неприятни съставки.

За някакво развитие на персонажи или интересна гледна точка върху психологията им дума не може да става. Това никога не е било силна страна на американеца – в почти всичко негово, което съм чел, страните са изключително ясно поставени в белия и черния лагер. Добрите са супер добри и точка. Лошите са супер зли и точка. Невинност със сигурност не е изключение. Едва ли е случайно, че Кунц е ревностен католик, тъй като освен моралните крайности на героите си, той не пропуска да изтика религията и вярата на преден план, както се случва в края на този роман. Може би единственото, което липсва за сформирането на Кунцтрон е някой случаен, добродушен голдън ретрийвър, който да спаси героите в напечена ситуация и да гледа бъдещите им деца в Райската градина.

Друг неприятен момент са твърде честите връщания в спомените на Адисън, които накъсват излишно и неприятно действието. Романът нямаше да изгуби особено ако тези пасажи липсваха или поне бяха чувствително скъсени, особено като вземем предвид колко други сюжетченца имаме налице и в текущото състояние.

Невинност не знае нито какво иска да бъде, нито как да го постигне, страда от плоските си герои и очевидно получава сърбежи от множеството фабули, накацали го като въшки. Ще се видим отново след няколко години, г-н Кунц!