Кутия за птици

Нещо дебне отвън. Нещо толкова  чудовищно или невъобразимо, или неразбираемо, че стоварва върху зърналите го човеци лавина от бяс, която приключва със самоубийство. В началото, случаите са просто интересни, част от интернет фолклора, съвременни градски легенди. Скоро обаче Проблемът добива все по-сериозни измерения, броят на засегнатите главоломно расте, а с него – и паниката. През първите дни бихте видели затъмнените прозорци на обичайните местни хаховци. След това по-притеснени майки спират малчуганите си от училище и детска градина. Хората по улиците намаляват, новинарските канали бълват истории за трагедиите с притеснителна честота, които след това генерират безкрайни дискусии в глобалната мрежа. Храбреците се разхождат до най-близкия супермаркет, само за да видят, че той е преустановил „временно“ работата си. Скептиците известно време отричат случващото се, поне докато не открият свой роднина, близък или приятел обесен, с прерязани вени или отнел живота си по друг ужасяващ начин. Вратите се заключват, всички прозорци биват покрити с капаци или тежки завеси, а при редките си излизания навън, хората слагат превръзки на очите си. Говори се, че дори косъм видение, сянка на ръба на зрителното поле, е достатъчна да доведе до лудост. Лишено от зрението си и в плен на страха, обществото рухва.

Такъв свят ще заварите в дебютния роман на Джош Малерман, Кутия за птици. Концепцията за събитие, което отнема едно от основните човешки сетива, е интересна, макар не и невиждана (веднага се сещам за прекрасния роман Слепота на Жозе Сарамаго). Малерман е напипал чувствителна точка – кой не е изпадал в ужас от възможността да загуби зрение, слух или говор – и прилага точното количество натиск върху нея. Романът, подобно на много други свои събратя в постапокапиптичния жанр, е съсредоточен в премеждията на група оцелели и особено Малори, млада жена, която е забременяла дни преди откъслечните събития в различни точки на земното кълбо да се превърнат в реална заплаха. Действието прескача напред-назад между времето непосредствено след началото на Проблема и четири години по-късно, когато Малори се грижи за две деца, назовани Момче и Момиче.

Книгата се движи с бързо темпо, кратка е, а Малерман поддържа интригата, макар на места да личи, че това е дебютно произведение. Писателят често прекалява с повторенията, а с късите си, емоционални изречения сякаш е желал да се доближи до съвременната класика на Кормак Маккарти, Пътят, която обаче без усилия остава по-въздействащото произведение.

Като читател, прекарах няколко страхотни, напрегнати часа с Кутия за птици, през които взискателната част от мен регистрира два по-сериозни проблема. Единият е характерен за подобни произведения и дори може да поспорим доколко въобще се числи в графата с недостатъци, ала все пак – Малерман създава очакване, на което трудно би могъл да отговори по подходящ начин. Докато нещото, което причинява лудостта, остава скрито, невидимо за героите в романа и за нас самите, въображението ни може да рисува какви ли не картини, да създава теории, да ги зачерква, и да изгражда нови. Уви, любопитковците сред нас биха желали в някакъв момент да разберат какво побърква човечеството, а освен ако Малерман не крие страшно силен коз в ръкава, то е почти невъзможно любопитството ни да бъде задоволено, без да бъдем разочаровани. Вторият, и като че ли по-сериозен проблем на Кутия от птици, е слабата охарактеризация на героите в романа. Така и не успях да изградя съществена връзка с нито един от персонажите, а дори Малори, чийто глас ни води през повечето време, е учудващо безлична. Човечетата са там, изпълняват сюжетните си функции, бутат събитията напред, но са лишени от емоционален детайл, от живец.

Кутия за птици е качествена постапокалиптична драма и стърчи с една глава сред мнозинството поизморени произведения в жанра. Смятам, че малко руменина по бузите на основните действащи лица единствено биха „подобрили изживяването“, но и сега пътешествието си заслужава… дори със затворени очи.