Демоните на Да Винчи

По принцип се отнасям с леки резерви към масово лансирани сериали, тъй като изпитвам  инстинктивно недоверие към каквото и да е, рекламирано в мол. От друга страна силно ме привлича идеята за неразбран от обществото гений, така че се преборих с подозрението и започнах да следя Демоните на Да Винчи още от първи епизод.

Сериалът е историческо фентъзи – реални исторически факти, понапаснати тук там в името на по-драматичен сюжет и разкрасени от стабилно количество мистични загадки.  Създател на проекта е Дейвид Гойър, когото познаваме като режисьор, продуцент и сценарист в редица касови хитове като Блейд, Човек от стомана (2013), Призрачният ездач (2011) и Черният рицар (2008). Лекият му уклон към зрелища за сметка на достоверност е очевиден и в Демоните на Да Винчи.

Идеята на сериала е да представи младия гений в ренесансовото общество и да разкаже за неразкритите тайни, съпътствали живота му. Главната роля е поверена на Том Райли (Casualty 1907, Bouquet of Barbed Wire, Bedlam и Monroe), който е великолепно въплъщение на млад, свободомислещ творец и учен, ясно осъзнаващ превъзходството си над обикновените хора. Още от самото начало съумява да придаде плътност на героя си с редица специфични жестове, мимики и погледи и е истинско удоволствие за гледане. Други добри попадения в каста са Елиът Коуън,  който е чудесен Лоренцо Медичи и Лаура Хадок (How Not to Live Your Life и Upstairs Downstairs) като Лукреция Донати. Блейк Ритсон (RocknRolla, Upstairs Downstairs) играе Риарио – племенник на папата, също персонаж със стабилно екранно присъствие и отлична игра.

Сетингът е доволно разкошен и епичен. Ренесансова Флоренция е великолепна, пъстра, разнообразнa и атмосферична.  Идва обаче моментът със самата история.

Образът на Леонардо е много противоречив и е типичен бунтар. От една страна е гениален, изпреварил времето си с няколко века, от друга на моменти се държи точно като разглезено момче, което знае че всичко ще му се размине. Не се лишава от нищо и в нощите в работилницата му се намират и красиви жени, и мъже, и опиати, и алкохол, и всякакви други благини на декаденската цивилизация. Разбира се, в името на по-голямата публика, влечението му към женския пол е доста преувеличено за сметка на красивите млади мъже, които са само споменати по-скоро като част от експеримент, отколкото плод на естествената страст, намекната от не един и два исторически източника.

В Демоните на Да Винчи има смел опит за смесване на исторически личности, реални събития, фантастични легенди и политически игри, които ту се доближават до реални факти от историята, ту отпрашват със страшна сила към дебрите на фентъзито. Първите епизоди започват много добре – придържат се към мотива за гения и неговото постоянно състояние на безпокойство и неспирно търсене на истината.  Намесва се мистичната Книга на листата, която се предполага, че ще разкрие на младия Леонардо важна информация за същността на света, както и между другото ще му помогне да узнае  повече за майка си, чието лице все не може да си спомни добре. За целта разбира се той трябва първо да открие въпросната прашна творба, чието търсене ще го обсеби напълно, както и сюжета. Той прави всевъзможни опити да се сдобие с древни ключове, скрити карти и маскирани послания, а докато се занимава с търсенето на артефакта, между другото решава редица загадки и проблеми във Флоренция и освен това се изявява като художник и военен инженер на Лоренцо Медичи.

Така имаме харизматичен главен герой, който играе безпардонно по собствени правила, няколко близки приятели, които са свикнали на ексцентричните му изпълнения и макар не толкова гениални като Леонардо, поне са доста оправни и готови да понесат какво ли не за него. Имаме и някакъв загадъчен мъж, който се вясва отвреме навреме да даде напътствия и да изчезне безследно. Красивите жени са там, за да радват окото и да забъркват каши, а останалите мъже в картинката са по-скоро с единственото предназначение да демонстрират умствена немощ пред великия гений.

Иска ми се да препоръчам сериала, но истината е че дори да се абстрахираме от реалността и начина й на представяне, пак остава усещането, че създателите са се опитали да навържат прекалено много различни жанрове – не винаги гаранция за успех.

На мен ми беше приятен, но откровени фентъзи моменти като  намесата на Граф Дракула или пък меча на Артур, който събира прах в личната колекция на папата, ми дойдоха в повече. И все пак сериалът определено има своите достойнства и може да бъде разтоварващ за всекиго, готов да пренебрегне логиката в името на малко ренесансов екшън и пир за сетивата.